Талантът на Новото поколение - Виктория Петкова

Млади сме, а вече сме останали без сили,
                    но все още се опитваме да плуваме,
Ала пак от тези преди нас зависи
                    дали ще се спасим, или потънем. Е,

Добре дошли в поредния ни лицемерен век,
                    в който талантливи са онези с банковите сметки!
Долу, мъничкият даровит, но ощетен човек,
                    е принуден да понася техните прищевки.

Долу той придържа въженият мост на свойта мисъл,
                    той крепи рушащата се стълба към небето,
той закотвя облачните лодки, неоткрили пристан,
                    той изпраща стихове до Царя на морето

да изпроси неговата милост; И тогава,
                    упълномощен от висшите стихии,
гордо тръгва сам по улиците и запява
                    с вятъра за своята благословия:

„От самият Гений съм избран поет!!...Хмм, (вън се мръква;
                    знам, че нямам пукнат лев..)..Но, Бога ми! –
Та кой е по-богат от мене, щом във джоба ми
                    подрънква скъпо вдъхновение?!“

Уви, нима със сляпо вдъхновение
                    купуват се полезните приятели?
Нима със сложни думи празнословецът печелил е
                    понякога и искрени симпатии?

Не! Те ще го ограбят само за минута,
                    от скъсания джоб ще се търкулне неговото вдъхновение;
Те просто ще убият свойта самота и скука,
                    като гледат как подтичва след крилати привидения

Накрая, пак останал сам на улицата монотонна,
                    той ще се свие под дъждовния си купол
Разсеяно ще си помисли: „Колко странно! –
                   Еднакви хора, а пък всички страшно чужди...“

И притеснен за пътя на съдбата си,
                  ще го потърси сред заплетените линии,
когато вдигне с колебание ръката си
                  и два пъти премигне с неразбиране

Поне да имаше кибрит, за да извика,
                  (тъй както мъничката продавачка стори),
под стъкления свод една звездичка,
                  на кратката мечта да се постопли...

Апчих! „В такова неразбрано време,
                  дори талантът би могъл да се простуди!
Че после, докато се той съвземе,
                  идеите ми ще откраднат други!“

И тъкмо се приготви да напусне
                 любимата си вече, философска стряха,
една Тойота неочаквано препусна
                 и на талази локвите го с кал заляха.

Направи кратък, фееричен пирует
                 нашият познат, но непризнат поет.
„Ех, такъв ми бил късметът в този век,
                                                                   но днес
                 не мога в кал да плувам, затова поне потъвам
                                                                                                със финес!“

А вратата на колата се отвори настрани
                 и ескорт хуманоиди властно обгради
една усмивка мазна, с празен поглед на дебил,
                 с огърлица, пълноводна като Ница
                                         (и със врат на нилски крокодил).

Знаменитият, потънал в кал поет,
                 хвърли поглед весел, незлоблив
да изпрати горния обект
                 и помисли, истински щастлив:

„Този бабаит е охраняван като президент,
               но на мойта скромнаска̀ла
винаги ще натежават
               тези с великанския един процент....“