Рoмeо и Жигулета – Весела Колева (Весела Алегрия)

Тази вятърничава история се случила на не по-малко вятърничавия ни главен герой Ромео – ромче от табора, разперил кичозните си шатри „по царски” в предградията на китно, малко градче…

Един ден майката на Ромео – Айшето пратила своя син, като най-голям сред чаветата – на цели 13 г., да осигури вечерята, заръчвайки му, като една „любяща” и „загрижена” майка:

- И нали знаеш, мама, как`о съм те учил тебе, бе… Оглеждаш се налево, оглеждаш се на десно и… - повдигнала въпросително вежди Айшето, слагайки ръце на кръста в очакване на отговора на своя син.

- И… ако никой не мъ гледа… муш под палтото и бегом дома! – извикало въодушевено ромчето.

- Бравос! … Ашколсум, бе! На мама Ромеото, бе, то много умен бе!

Речено – сторено. Изпълнявайки стриктно майчината си заръка, наш Ромео се озовал право на градския пазар пред един от тезгяхите, отрупани с всякакъв вид риба: от цаца до сом, от шаран до пъстърва и така прочутата сьомга – каквото ти сърце поиска.

Незабелязан от никого, ловкият Ромео бързо грабнал един едричък шаран, достатъчен да нахрани и десетте гърла, чакащи го вкъщи. Но точно преди да го пъхне под палтото си и да заеме поза „Нема, ма како, Ромеото нищо не е откраднал!”, подсвирквайки си небрежно с уста – ситуация, която мъдрият български народ е описал най-точно с поговорката: „Ни лук ял, ни лук мирисал!”. Та точно в този сублимен момент шаранът му проговорил с човешки глас:

- Остави ме, Ромео! Моля те, пусни ме на свобода!

- Въъъййй, говореща риба?! – ококорило се ромчето, стъписано от чутото… Ама така се ококорило като български пенсионер при новината, че ще вдигат цената на тока – за N-ти път!!!

- Въй какъв „умник”! – помислил си шаранът. – Защо все на мен такива ми се падат? Защооо?! – и обръщайки се към момчето, продължил – Аз не съм обикновен шаран, Ромео, а вълшебен – също като моята „колежка” златната рибка. Чувал си за нея, предполагам… Тя е доста по-известна от мен, все пак.

Само при споменаването на думата „златна” нашето „умно” ромче се ококорило още повече и наострило със светнал поглед уши – като гладно куче пред месарница. Шаранът продължил:

- Е, вярно, че не съм от злато, но и аз имам магически способности. Пусни ме и ще ти изпълня три желания… Кажи какво искаш най-много.

След дълго почесване по видимо „празната кратунка” момчето отговорило:

- Аммм… Искам кат` Батето, ма… Джетли… Иска Джетли…

- Джет Ли?! – учудено попитала рибата – Сигурен ли си?

- Да, ма, сигурен! – поклатил одобрително глава наш Ромео.

- Е, добре тогава… - промълвила с неохота вълшебната риба и размахала опашка и перки с думите – Готово! Имаш го! Чака те у дома! А сега ме пусни ей там в крайпътната рекичка и ела да ме навестиш пак чак утре готов с второто си желание.

След като пуснал шарана да плува в свободните води на рекичката, наш Ромео се отправил доволно към вкъщи. Но още от вратата го посрещнала голяма патърдия и гневната му майка, която веднага го подпретнала укорително:

-Я ми кажи ти, сине майчин, аз тебе за ка`ко те пратих, а?

- Да донесем яденето, ма! - отвърнало ромчето.

- И де го ядинето бе, гаврош такъв? – сопнала се Айшето. – На теб говорим, чуваш ли?... Трябваше да донесеш тука да нахраним ей ония вресливите гърла дето чакат гладни на масата, а на вместо туй Ромеото ка`ко направил?! – Довел ми вкъщи още едно гърло за хранене… Ааа, аз да не съм социални помощи тука, бе!... Виж го оня там с белия халат и черната връзка през челото… Да, точно оня с дръпнатите очички!... От еди час размята тука ръце, крака … и издава некви странни звуци: „Ииъъ…Ияя!... Явно човекът не е добре с главата, нещо, мъ и мен шъ мъ побърка! Завърте ми се светът само докът го гледам, бе. Разпище и чаветата… Въъъй голема олелия, бе! – извикала Айшето, хващайки се с двете ръце за главата.

Рано на следващата сутрин ядосаното ромче отишло да навести вълшебния шаран:

- Рибо, ма… Аз ти поисках Джетли кат` на батето у Хамериката, ма… Па ти си ми пратила некъв китаец ли, хапонец ли, де да го знам…

- Няма грешка, Ромео! Поиска Джет Ли, Дадох ти Джет Ли – китайски актьор.

-Мъ не, ма рибо… То туй Джетлито е кола, ма! Батето кара у Хамериката такава, бе! – и още по-разгневено и разпалено продължило – Искам проста кола, разбра ли?... Ромеото иска проста кола!!!

- Значи… проста кола, а? – повторил многозначително вълшебния шаран.

- Да, ма рибо… Проста кола!... И да не мъ метнеш пак, ей… - размахал заканително пръст Ромео.

-Няма, Ромео! Твоята кола вече те очаква, паркирана пред дома ти! До утре, Ромео – за третото и обърни ми внимание ПОСЛЕДНО желание! Така, че мисли добре! – и мятайки гордо опашка се гмурнала отново в речните дълбини.

„Литнало” нашето ромче от щастие към дома си, нетърпеливо да зърне новата си придобивка и що да види – Пред вратата на дома му – каравана била паркирана зелена жигула.

- Ей, тая пуста риба, па мъ метна! – извикал разярено Ромео и се заканил: - Ще видиш, ти рибо!

Още с първите лъчи на утринното слънце нашит вятърничав герой „цъфнал” при реката да търси сметка на измамната риба. Още щом я зърнал на хоризонта с пламналия си от ярост поглед, изкрещял, замеряйки горкия шаран с камъни:

- Само да ми паднеш в ръчичките, рибо… Ква вкусна рибена супичка шъ направи Айшето от тебе, да знаиш…

- Чакай, Ромео! Не така с лошо – примолил се вълшебният шаран. – Успокой се и кажи защо се гневиш пак. Не получи ли това, което искаше?

- Ми не, ма… Не съ праи ся чи ни знаш за ко ти съ сърдим… Па мъ метна ти мене, ма. Ква е та проста жигула де си ми пратила дома.

- Нали това си пожела – проста кола и аз послушно изпълних и второто ти желание дума по дума – буквално!

- Ама, аз изка Джетлито, не жигула, ма!... И мое да не съм ходил на даскалото, ама Ромеото не е прост – от коли и жилеза разбира!... „Димчо” мий второто име, щот за две минути моим да свием кола и айде: „Дим да мъ нема!” Тъй, че не ми казвай, че Джетлито и жигула са едно и също нещо!

- Ааа, сега разбирам… Сигурно имаш предвид Бентли, така ли? – побързала да го поправи рибата.

- Е, туй то! Джетли… Бентли… кат` на батето у Хамериката де я кара! – отвърнало ромчето, потърквайки самодоволно ръце.

- Да разбирам ли, че това е третото ти  и внимавай ПОСЛЕДНО желание? Бентли?

- Аммм чи как тъй последно?! Аз иска и принцеса… Ама кат тъ знам тебе, рибо, кат съ приберем да не намерим пекана филия с кайма! Ромеото иска принцеса – ромска принцеса за жена… Булка, ма разбра ли?

- Разбрах, Ромео! Желанието ти вече е изпълнено! А сега „Сбогом”! – и махайки с перки, окрилена от мисълта, че най-после ще се отърве от досадното ромче, се гмурнала отново в дълбините на речното царство.

Прибрал се Ромео вкъщи и що да види – У дома вече го очаквала „девойка” с толкова закръглени форми, че ако имало конкурс „Мис земно кълбо”, тя определено щяла да вземе първа награда. Освен това била на светлинни години от понятието „кралица на красотата”! Твърде пищните и` форми се допълвали от меко казано силния и` грим – бяла пудра и пинбяни руж и червило.

- Въй, кво плашило! – помислило си шашардисаното ромче.

- О, Ромео! Нима не мъ позна?... Аз съм твойта Жигулета! – извикала девойката, втурвайки се с разтворени обятия към своя „любим”.

- Ааа! – изкрещял Ромео, плюл си на петите и бегом обратно при измамния шаран.

- Ей ся тоя път те утепах! Шъ ставаш на рибена чорбица, шаран такъв измамен! Или ми изпълни желанията както трябва или… - заканило се яростно ромчето.

- Съжалявам, Ромео, но желанията са само три и аз ги изпълних буквално – дума по дума! Нямам вина! Каквото ми каза, точно това ти дадох! Сбогом!

- Ааа, не!!! Чакай, ма рибо! Не мой тъй !Шъ тъ обвинявам тебе в расова дисхриминация! Шъ съ оплачиме, да знаиш!

- Добре, оплачи се…

на Арменския поп! – подсмихнала се ехидно рибата и повторила – Сбогом, Ромео! – окончателно гмурвайки се в дълбоките води без да поглежда повече назад към разгневения Ромео, който упорито и заканително продължавал да размахва пръст след нея:

- Аммм, шъ съ оплачим, ма! Да… шъ го намерим тоя Арменски поп и шъ съ оплачим! – отсякъл Ромео и тръгнал да го дири по света и у нас…

Ходил, бродил надлъж и на шир. И всеки на когото зададял „умния” си въпрос: „Де го Арменския поп?” му отговарял, подсмихвайки се саркастично: „Ааа, Арменският поп ли?... Ами при Неволята сигурно!” Този многозначителен отговор породил още „по-умен” въпрос в привидно празната главица на ромчето, а именно: „Коя е аджеба тая кака Неволята и къде да я намери нея пък точно?!”

Най после през своето вятърничаво пътешествие наш Ромео срещнал един старец, който на въпроса: „Къде е тая кака дето и викат Неволята и кога може да я види?” му отговорил:

- Когато цъфнат налъмите, мойто момче!

- Ъъъ… Налъмите?! – почудило се ромчето, почесвайки се по главата в недоумение и продължило. – Амм чи аз нямаме такова нещо…

- Ей на,  дядовото! Вземи мойте тогава. – усложливо предложил старецът, подсмихвайки се под белия си мустак.

Минало се известно време. Дошла китна пролет. Един ароматен, слънчев ден наш Ромео навестил добрия старец, когото по-рано бил срещнал за да му търси сметка за „разваления” подарък:

- Ей, дядо!... Дядо, бе, тия твоите налъми сигурно са развалени нещо! Ей го на! Пролет пукна, всичко цъфна… Даже братчеда „цъфна” със сто кила гепано желязо. После и полицията „цъфна” дома след него, де… Мъъъ само тия твоите пусти налъми, не щат да цъфнат, бе!

Потупвайки гневния младеж по рамото, мъдрият старец казал:

- Тръгни на училище, моето момче! Имаш много да учиш…

- Да, бе, да… Кво училище?! Той Ромеото умен бе!

При тези думи на ромчето старецът само въздъхнал съжалително и го подминал с думите: „Ех, Боже, колко простотия има по тоя свят, Боже… Ех!”

Хвърляйки пустите налъми настрани, гневният Ромео извикал:

- Уф… Що ми требваше на мене тия глупости – налъми, шарани, магии, чудисии?!... Я, по-добре да си гъ карам както я си знаем… - и оставайки верен на старата и добре изпитана ромска максима: „С просия пълним ний кесия!” се развикал колкото му глас държи, протягайки с умолителен поглед празните си шепи към случайните минувачи: „Дай 20 – стинки ма, какооо!!!”