Грандиозен успех - Христина Дакова

            Има много начини да се добереш до властта, но случаят със Стефана Пеева, която зае поста министър на образованието в кабинета Савов се оказа особено куриозен. Премиерът я назначи, след като възкликна” Аз съм безсмъртен”, по повод новоизлезлия роман на Стефана. Критиката пък беше категорична, че  „ Платон е жив!” и това не беше просто хрумване, защото романът на Стефана беше изцяло под формата на диалог. Озаглавен „ На по чашка инстантно с премиера Савов”, в същността си представляваше пространен и до някъде философски разговор с министър – председателя. Новоизлюпеното издателство, което отпечата творбата, изми деликатно ръцете си като обяви романа за фантастика и реши да си спести пояснението, че авторката никога през живота си не се е срещала с премиера, камо ли да е водила с него пространен разговор, побиращ се в цели четиристотин страници. Тази малка подробност си остана скрита за широката публика, след като с излизането на книгата, рейтингът на министър – председателя скочи до небесата. Всичко започна така:

            Стефана Пеева не беше писател, нито имаше амбицията да се превърне в такъв. Тя беше преводач на свободна практика от немски, но работеше колкото за насъщния. Останалото време посвещаваше изцяло и с голяма страст на хобито си – физиогномиката. По тази специфична наука се запали още на единадесетгодишна възраст, когато попадна на един овехтял и опърпан наръчник по физиогномика на тавана на дядо си. Първончално го прочете неколкократно, без да се опитва да прилага наученото на практика, но след като анализира чертите на майка си и баба си и откри, че изводите са много полезни, търпеливо го наизусти. Срещнеше ли непознат, веднага си вадеше изводи за личността му. Постепенно очите й се превърнаха в скенер, а изрази като» широк нос»,» големи бърни» и «малки ноздри» в мантра, която я успокояваше и я караше да се чувства сигурна. Летата започна да прекарва изцяло на пейката, заедно със съседските баби. Случеше ли се някоя от тях да каже, че еди си кой изневерява на жена си, Стефана акуратно добавяше: „ Напълно нормално, той има остра брадичка”. Ако друга пък споменеше, че еди си кой бие децата си, Стефана заявяваше :” Пределно ясно, неговият нос е сплеснат. „ Така тя навлезе не само във физиогномиката на съселяните си, но и в най – пикантните им тайни. Когато майка и я питаше защо вече не играе с приятелката си, тя отговаряше: „Как очакваш да общувам с толкова безволеви човек? Сякаш не си забелязала колко изпъкнала е горната и устна! Но това е напълно нормално – тя всъщност е дете на чичо си.А той е крайно безхарактерен.” Майка й се хващаше за главата и се опитваше да я занимае с къщна работа, защото странеше от селските клюки, но Стефана я свършваше бързо и отново сядаше на пейката. Случи се и един анекдот с инкасатора, след който майката се принуди да изземе наръчника по физиогномика, макар да беше късно – Стефана отдавна го беше наизустила. Същият се оплака на Стефаниния баща, че дъщеря му не го допуска до електромера и го преследва с кучето. На въпроса защо прави подобно безобразие, Стефана отговори, че никога не би допуснала един потенциален престъпник до къщата. „Какъв престъпник?” – ахнаха родителите й, а тя искрено се покърти: „ Но как, не сте ли забелязали ушите му?”

            Дойдеше ли зима, Стефана се затваряше в стята си с албумите на майка си. На вечеря, измежду другите приказки, тя подмяташе : „ Лиляна, твоята съученичка, навярно е била изключително жизнерадостен човек с усет към изкуството” или „ Курсовата ти сигурно е била строга и крайно дисциплинирана жена.” Вилицата на майка й замръзваше във въздуха, защото те наистина бяха такива. Но най – много време Стефана прекарваше със снимката на  първата си братовчедка. Тя не само беше определила характера й, но беше започнала да води с фотографията диалози, отгатвайки възможните отговори, според нрава й. Майка й често сварваше Стефана да се смее или да плаче, държейки снимката. Веднъж, докато миеше чиниите, заяви, че е водила най – остроумните разговори с първата си братовчедка. Това крайно учуди майка й, защото двете всъщност не си продумваха. Когато я попита защо не си говорят, Стефана отвърна: “Та ние отдавна всичко си казахме!” С времето Стефана наистина всичко си каза с нея и започна да разговаря със снимките на известни личности. Прекарваше часове с фотографиите на Мерилин Монро, Майкъл Джексън, Достоевски, Рейгън. С някои приказката не вървеше, но с други беше толкова забавна, че тя започна да записва диалозите. За своя сродна душа обяви Ленин, чиято фотография стоеше в рамка на бюрото й в гимназиалното общежитие. Този факт хвърляше в потрес съквартирантките й, и след като няколко от тях напуснаха стаята, тя се сдоби с привилегията да живее сама. Колко хубаво! Мерилин Монро беше десет пъти по – оригинална, отколкото Станка от Бусманци. Макар съученичките й да я обявиха за чалната, навикът й крайно й помогна в усвояването на немския. Вместо да спи, нощем тя разговаряше с портретите на Шилер и Гьоте на немски. Стефана не искаше съвети от родители и приятели в трудни моменти. Тя искаше помощ от Елцин и Буш. Този факт я направи напълно самостоятелна, но и гъвкава – за решаването на всеки проблем тя разполагаше с няколко плана. При все това Стефана не беше амбициозна, макар да завърши езиковата гимназия с пълно отличие. Тя се нуждаеше единствено от малко храна, цигари, покрив над главата и снимката на някоя нашумяла личност. Да бъде скромна и да презира материалното я научи иконата на Исус Христос.

            Постепенно Стефана си даде сметка, че да води разговори с реални хора е крайно отегчително. Познатите й, с които разменяше по две – три думи, се брояха на пръсти. Мъжкото внимание я отвращаваше. За нея всеки ухажор беше отворена книга – при това – посредствена. Освен това тя беше влюбена – в Уди Алън. Ех, мислеше си Стефана, да можеше да се омъжа за някой, толкова оригинален, колкото Уди Алън, не, не, да можеше направо да се омъжа за Уди Алън. В продължение на цели три години тя разговаряше единствено с неговата снимка, беше захвърлила дори любимците си – Ленин и Мерилин Монро. Което изведнъж се промени, защото Стефана изпита нужда да говори не само с Уди, но и за Уди. Навярно, най – добрата й приятелка – Мерилин Монро, се е впечатлявала от дрънканиците й – Уди е толкова забавен, той е толкова сладък, знаеш ли колко е романтичен,- за да я посъветва да работи за мечтите си, да направи всичко възможно, за да го срещне. От другата страна на монетата беше Исус Христос, който я подканяше към смирение. Тези двамата определено я затрудниха. Тя толкова се обърка, че първо заяви на Уди – ще обърна целия свят, за да те срещна, а след секунди – достатъчно е да имам една твоя снимка и да знам, че съществуваш. Но Мерилин Монро беше хитруша. С няколко женски трика тя преметна Богочовека, а той се предаде и всичко й прости. И така: задачата беше ясна: Стефана трябваше да срещне Уди Алън, но как? Мерилин беше категорична: понеже Стефана не притежаваше артистичен талант и никакви финансови ресурси, тя трябваше да стане писател, при това беше нужно да пожъне грандиозен успех още с първия си роман.Тя беше планирала всичко: Стефана трябваше да публикува разговорите им, под заглавие» Тя е икона!» Малка закачка към съперника й, който отново всичко й прости. В продължение на една година Стефана разпращаше ръкописа си по издателствата, но отговорите бяха отчайващи: ''Ръкописът ви няма достатъчно художествени качества, ръкописът ви е в разрез с профила на издателството, в момента не можем да издадем романа Ви.'' Не се отказвай, призоваваше Мерилин Монро. И ето, че с изтичането на годината, издателство ''Микромегас'' прояви интерес към творчеството на Стефана. Те желаеха да прочетат и други творби на авторката. Така диалозите с премиера попаднаха при редактора. Малкото издателство реши да рискува, в увода на романа се правеше само намек за фиктивността на разговорите, но не достатъчно ясен, така че можеше да се тълкува по различни начини. То пусна малък пробен тираж, който се изчерпа за седмица. Преиздадоха бързо – в по – голям, а до края на месеца романът на Стефана стана най – продаваната книга в България. Медиите гръмнаха, а издателите се покриха. Посъветваха и Стефана да не дава интервюта и обяснения, докато не достигнат максимума на продажбите. Те вървяха по тънък лед, когато премиерът изненадващо се свърза със Стефана. Той я молеше да обяви разговорите за реални, да заяви познанството им, да признае, че ги свързва старо приятелство, в замяна на което й обещава място в кабинета. Това се случи преди изборите, след като социолозите отчетоха бум в доверието към Савов. Стефана беше на кръстопът, но Рейгън й даде кураж.» Дерзай – посъветва я той – политиката е най – великата игра». Тя  прие, а Савов спечели изборите с пълно мнозинство. След грандиозния успех Стефана бе назначена за министър на образованието и с времето се превърна в най – доверения човек на министър – председателя. Дотолкова, че той одобри чудаческата й реформа, в училище да се изучава физиогномиката като задължителен предмет. Реформата обаче се оказа закъсняла за премиера – той не беше преценил правилно нрава на Стефана, а тя имаше масивна брадичка и орлов нос. На едно заседание на министерския съвет той си позволи да я нарече некомпетентна.» Закопай го!» – посъветва я Мерилин Монро. И така: точно преди парламентарните избори излезе продължението на Стефаниния роман. Този път, вместо философски дискусии, събеседниците разговаряха за реалната политика, за задкулисните сделки, които премиерът беше сключвал по време на мандата си. Савов загуби катастрофално, а успехът на втората част на романа надскочи първия. Стефана се превърна в признат авторитет и издигната от либералната партия, спечели изборите за президент.

            Бог забавя, но не забравя, казват в България. Дали Исус Христос се беше засегнал, или искаше да научи Стефана на мъдрост, можем само да гадаем. Но се случи така, че един ученик, вдъхновен от физиогномиката, която беше изучавал в училище, публикува романа '' На кафе с Президента''