ЕПИТРАХИЛ - Христина Дакова

И ето, че кметът го пита  „Ти ли ги ожени, дядо попе?“, а на него нещо му липсва. Гледа публиката – гледат го, издокарани в коприна и габардин, напарфюмирани и лустросани, но най -  много го гледа Ангелина. Устните й - червени, миглите й - черни, копчето на копринената риза напира да се скъса. До нея седи един господин с бомбе и много прилича на Стоян хлебаря, зад нея седи друг със златни рамки на очилата и много прилича на Боян даскала. Ако не бяха бомбето и очилата, би се заклел, че са точно тези двамта. Гледа Ангелина, гледа двамата господа и все повече нещо му липсва. „Ти ли ги ожени дядо попе?“ пита отново кметът и липсата го хваща за гушата. Ангелина всеки момент ще си перне носа с ветрилцето, господинът с бомбето потропва с крак, а онзи отзад си намества очилата. Така бързо си вее Ангелина, че  той усеща студ на сцената. „Ти ли ги ожени дядо попе?“, пита кметът и той, притиснат от студа на Ангелина, от червените й устни и от копчето вика: Страхил! Страхил! Кмета се хваща за косата, Ангелина спира да си вее, господата избухват в смях и с тях – цялата публика. А на последния ред, един старец е изпънал врат и кукурига срещу полилея. „ Хъркаш, Бориле!“ – вика му кмета и го блъска с все сила в рамото.

Борил отваря очи. В стаята просветлява. Още няколко напъна и съседският петел ще предаде Богу дух. Жена му е присвоила юргана и сумти. Рано е, но нещо много му липсва, нещо, което не е в леглото. Така му липсваше нещо и когато си отряза двата пръста с резачката. Побутва купчината до себе си.

-Мино, как беше?

-Кое бе, Бориле?

-Как кое? Думата. Как беше?

-Епитрахил! – казва Мина и се завива презглава.

„Епитрахил, епитрахил!“ - обува панталона. „Епитрахил, епитрахил!“  -  излиза на двора. Утрото е синьо, росата мокри чехлите му. Котката се отърква в краката му, той я рита  и й подвиква „Епитрахил!“ Тя наежва опашка. Това, което му липсва, липсва и на двора. Влиза в спалнята и взима расото. Глади го криво - ляво, а после изчетква калимявката. Калимявката е пълна с липса. „Епитрахил!“ Поглежда през прозореца – към пристройката на баба Рада. Лампата не свети и той усеща как липсата започва бавно да се оттича от тялото му. „Епитрахил!“ Нивото й спада рязко, докато изкачва стълбите към тавана. Пред дъбовия сандък на баба си почти не усеща липса. Отваря го бавно, напук  на треперещите си ръце.“Епитрахил!“ Разравя фустите  и пешкирите и съзира шишето. „ЕПИТРАХИЛ!!!“

Една сълзица се отъркулва от лявото му око. Вместо етикет, на стъклото е залепена пожълтяла бележка, на която пише: „За когато умра.“ Борил потрива брадата си. Колебае се две минути, достатъчни, за да получи прошка, после вади химикала от джоба си и пише на гърба на бележката: „Бабо, ти си безсмъртна!” Бутилката  изпълва ръката му, дори липсващите пръсти са без значение. Слиза в кухнята, дроби хляб в голямата паница и го залива с ракия. Лапа повойнишкиму, ухото му следи всеки шум. Тъкмо стига дъното и чува тежки стъпки в спалнята. Измива набързо паницата, излиза на двора и мушка шишето в чемшира до портата. Обръща се и едва не събаря Мина.

-          Вместо да ми учиш попски думи, да беше нарязал на кака Мара дървата. Знаеш ли колко струва брашното тия дни?

-          Не само с хляб ще живее човек, Мино! – вдига показалец Борил и очите му светят. Мина се вторачва във възторжената му усмивка и бузите и увисват.

-          А с ракия ли? С ракия ли ще живее, Бориле? Задника му гол, а се налива от сабалям! Хващай селото, барем да те не гледам!

-          Епитрахил! – заявява победоносно Борил. – Ама какво ли знаеш ти, от село не си излизала!

-          Айде из ниското! – кряска Мина и вдига метлата.

            Борил облича расото без да бърза и слага калимявката на главата си. На  излизане  бърка в чемшира и мушва шишето под мишница.

Селото се пука от народ, тротоарите преливат от сергии. Коли задръстват портите на къщите. Дечурлига дърпат бабите си към стрелбищата. Борил настъпва нещо лепкаво и меко, а след секунда ушите му гръмват от пронизителен писък.

-          Памукаааааааааа!!! Памукаааааааааааааа!!! – вие внучката на Пенчо доктора.

-          Ръцете ти са от кашкавал! – смъмря я брат й, докато ръфа кочан царевица, а самият доктор е пребледнял и наведен над момичето, повтаря като в транс: „Недей, дядовото!“

-          Недей, дядовото, ами кажи на дядо си довечера да те доведе на преставлението. Не само с памук ще живее човек!Трябва ни и култура! Нали, докторе? – фъфли Борил и пръска слюнка.

-          То, театъра лесна работа, ами виж след събора да минеш и да нарежеш дървата.

-          Дървата, та дървата!!!Не го превръщай в драма, ами ела да видиш драмата довечера! Борил сваля калимявката и смига на момчето. Пъха ръка под расото, гали бутилката и се прекръства. На площада – точно пред читалището, спира, отпива щедра глътка и примлясва.

-          Ей го попа! – вика режисьорът вместо поздрав, хваща Борил за ръкава на расото и го въвлича в читалището. 

-          Хубава роличка ти уредих, Бориле и то, без да чакам благодарност. – говори, докато води Борил към сцената.- Днес една такава роличка, утре една и като нищо от самодеец си станал истински артист. Като нищо, голям човек ще станеш и ще споменаваш с добро бай Стоян магазинера. Светъл път ти откривам, и то – безкористно. Благодарности – никакви! Само дръвцата, ако можеш да резнеш – за един час работа. Режисьорът се замисля за миг. -Репликата помниш ли? Ей тук, зад завесата стой, докато бай Христо не каже :„Доведете попа!” Като го каже – излизаш! Втурва се  на сцената, размахва ръце и крещи с цяло гърло „ Генерална, Генерална”! 

Борил наблюдава зад завесата как конекрадеца отвлича момата, как майка  й припада, как баща й се отказва от дъщеря си, как годеникът й тръгва по петите на бегълците. На всяка реплика клати глава, отпива от шишето и си шепне: „Страхил, Страхил!” „Доведете попа” – вика бай Христо в ролята на кмет и Борил излиза на сцената, забравил за бутилката в ръката си. „Ти ли ги ожени, дядо попе?” – пита го, и той със светнал поглед и гордо вдигната брадичка казва:“ Аз че ги ожених, ожених ги, ами хайманата ми открадна Страхила!“ „Спрете! „– крещи режисьорът и тича към Борил. Хваща го за ръката и го повежда към изхода.

-          Тази реплика, Бориле е нищо и никакво! – шепне му припряно. -Където с нея, там и без нея. Аз като гледам, от сутринта си почнал, а пък репликата не си я слагай на сърцето. Иди, наспи се и утре ела да нарежеш дървата! – режисьорът го избутва деликатно през изхода, врътва се на пети и изчезва в читалището. Борил се вторачва в шишето – в последната глътка. Надига бутилката, преглъща, разбива я на асфалта и вика: „Страхи-и-и-и-и-и-л!!! „ Залита, подпира се на стената и се стоварва на пейката пред читалището, до двама цигани .

-          И гледам я онзи ден Ангелина – пак бременна и с едно на ръце, а след нея вървят още две. Поспрях се – чеша се, най – голямото на мен прилича. Без обувки, със скъсана ризка, сополиво.Сви ми се сърцето, сто лева и дадох. – говори по - възрастният.

-          Така, така, аз пък двеста лева и дадох, защото най - малкото е със зелени очи. Знаеш, в село със зелени очи съм само аз. – казва по - младият, навежда глава и въздъхва.

-          Кажи, дядо попе, грях ли е? – пита изведнъж по – възрастният.

Борил проговаря с усилие, устата му сякаш е пълна с горещи картофи.

-Грях е, чеда мои, но е простен. Онзи ден дойде Ангелина и дари триста лева на манастира. – вдига ръка, казва възторжено „Слава тебе, Господи!” и  полягва в скута на младия циганин.

 

                                                                *   *   *

 

      Въздухът трепери от жега, а бирата е студена. Ангелина гали нежно брадата му, целува го по устата и му шепне: „Братко, Братко!” Сервитьорът му носи още три бири, Ангелина вади смачкана петдесетолевка от пазвата си и  плаща. „Братко, Братко!” -  кънти гласът й.

      Борил отваря очи.

-Къде служите, братко? От коя обител сте? – пита го старец на преклонна възраст, облечен в расо. Погледът му е в състояние да разтопи буца масло. Стените на стаята са от дялан камък, от прозореца се вижда купула на църква.

-Вчера в манастира Ви докараха двама миряни. Бяхте пиян и в плачевно състояние. Питам Ви отново: Кой сте?

Борил опипва расото, хвърля тревожен поглед на калимявката, поставена грижливо на стола до леглото му. Поглежда стареца и отваря уста. Гласът му стърже по гърлото, като тебешир по ученическа дъска.

        -Отче, имате ли телефон?

  -Имаме! – отвръща игумена. Тонът му предизвиква болка в слепоочието на Борил. Той преглъща с усилие.

-Обадете се в селото! Търсете  жената на Борил дърваря!  Питайте я дали Борил си е вкъщи и дали реже дърва!  Ако го няма и не реже – добре! Ако е там и реже...- Борил вдига ръце към тавана – Господи помилуй! И аз не знам кой съм!

Игуменът се прекръства и излиза от килията.