ВЕЛИКОТО   ПРЕСЕЛЕНИЕ - ДЕНКА  ИЛИЕВА

           Селото се намира  между три пътя: тракийският път, който върви по билото на хълма, римският – заобикалящ останките от старата крепост, и съвременният, изровен,  асфалтов път... Къщите са наредени като кокошки на прът - между скалите върху западния склон на Високия баир.

         Господ здравата се е старал, създавайки цялата тази красота наоколо: дъбовата гора, тъмнееща над  склона, тучните поляни в ниското; скалите с причудливи форми, които слънцето  огрява... Възможно е, създавайки света, Господ да си е заплюл това място за себе си, и после по някакъв начин да му се е откъснало от сърцето, и го е дарил  на хората...  Каква природа, какво богатство!

         Учителят Харалампи Наумов колко стихове и оди е написал, възхвалявайки я тази природа! Мъка му е обаче, че няма кой да й се зарадва.  Къщите са пусти – тук-там ще видиш комин да  запуши,  и ще чуеш петел да запее на ранина…

          Какви ли не идеи са се раждали в главата на пенсионирания учител – само и само селото да се съживи. Културен туризъм да се развие, етнографски  музей да има.  Къщи за гости, - където човек може да се наяде с качамак и да хапне  зелник.  А и въздухът  само да диша!..

          Къде ли не ходи той, с колко важни хора се среща!  Писа писма до различни инстанции, дописки  изпраща  до вестниците... Резултатът в крайна сметка бе, че местната  телевизии  се зае да направи филм за скалите, и един художник от града дойде да рисува цветята по поляните... От археологическия музей също обещаха да  разкопаят Голямата могила до тракийския път – очакваше се огромно съкровище да се открие… Появиха се и в някои списания снимки на дупките и пещерите под скалите, където според легендите живеели  змейове. /На самите змейове снимки не се появиха/…  

          Едно английско семейство, привлечено от рекламата за красивата природа и чистия въздух, си купи къща в селото. И двама японци, повлияни от легендите и фолклора, се появиха, но бързо изчезнаха. Направиха си само снимки с местни носии и се снабдиха с терлици… Няколко пенсионери се върнаха да живеят в бащините си домове. Но училището стои празно, пощата не работи, в магазина няма  нищо за ядене - хляб и салам докарват от града, един път в седмицата идва колата. И черквата не удря  камбаната  по празниците…

          Какво още можеше да стори учителят? Грях не грях, помоли баба Дана Гледачката да каже, че е сънувала на кое място, като се копае, ще се появи лековита вода… Изворчета из къра колкото щеш - Минко Глухия  и англичанинът се съгласиха да копаят на посоченото място. Появи се вода и поп Велчо дойде да освети извора. /Попът отначало сбърка и започна да пее на умряло,  но после се оправи изкара докрай молитвата/.

          Двама бизнесмени, родом от селото, дадоха пари да се построи параклис.  Във

 вестниците отново се появиха съобщения какви болести лекува новооткритият извор. Започнаха да пристигат коли от цялата страна, и от някои съседни държави. Хората пълнеха туби с „лековита” вода, миеха лицата и очите си.

         Болежките  на хората изглежда не минаваха, и колите престанаха да идват. Някой  открадна иконата на Богородица от параклиса, сетне и керемидите от покрива  изчезнаха. Поп Велчо  каза, че Бог ще накаже крадците, но така и не се  разбра  върху  кого се стовари  Божието възмездие. Селото отново потъна в забвение.

 

 

 

 

 

 

  

         Друго не му оставаше на учителя, освен да напише историята на селото. Да разкаже за всичкото, което се е случвало – от едно време още. Траки са живели по тия места:  като се копнеше  по - надълбоко под баира, показваха се стари зидове и  

 основи, виждаха се парчета от грънци и керемиди… Тракийски квадриги/ едноосни колесници/ са се движели  по пътищата. Римски легиони са минавали от тука.  Жестоки  битки са се водели по поляните наоколо -  всеки е  искал тази  прекрасна земя за себе си: Скити, беси,  одриси  са се населявали  тука и са оставяли следите си.

         Колко събития още са се случвали  между тия скали и в тази  долина – през  вековете. Учителят трябваше  да напише всичко…

 

     

           Чудно, лятно утро бе.

           Учителят седеше  на балкона на бащината си къща – на масата пред него имаше разтворена ученическа тетрадка с широки редове. Дума по дума, изречение по изречение, той описваше събитие след събитие...

          Лъчите на лятното слънце блестяха в листата на черешата. Гълъби прелитаха наоколо; птиците изпълваха простора с радостните си гласове… Вдъхновен от слънцето и от птичите песни, учителят продължаваше  да пише. Мислите му прескачаха от епоха на епоха - от късният  неолит, през  каменно - медната, бронзовата, желязната и следващите епохи… Пред очите му препускаха конници, виждаше лица на славни войни, въоръжени с копия и мечове; чуваше  викове и радостни възгласи сякаш…     

          Времето все едно се разтваряше пред него. Огромни маси народ прииждаха от изток и се движеха по пътищата. Грандиозни битки се водеха; нови царства възникваха… Великото преселение на народите!..  Разкошни дворци се издигаха към небето, златни колесници  сновяха  насам – натам. Царе, вождове…

           Сърцето на учителя трепна - стори му се, че видя цяла армия да приближава.   Хоризонтът  на изток се затъмни от прах. Чу се страхотна гюрултията. 

           Шумът все повече се увеличаваше - показаха се няколко каруци, с накачулени по тях хора…

          Каруците извиха покрай читалището и спряха  на празното място до черквата.   Сума народ се изсипа от тях:  мъже, жени и деца. Много деца!..

          Хлапетата веднага се пръснаха по околните огради и дворове - катереха се по керемидите, прескачаха през мрежите. Дърпаха клоните на овошките, чупеха ги и пълнеха пазвите си с неузрели ябълки, круши  и сливи. В някои от дворовете уплашено се разхвърчаха и  разкрякаха  кокошки...

          -Хуни! – изправи се учителят и затърси бастуна си, който бе паднал в тревата до краката му.

          Размаха бастуна и опита да се затича по калдъръма пред къщи. Краката му се спъваха в камъните, вейките на  розите край пътеката дърпаха ризата му и го бодяха по ръцете, но не обръщаше внимание на нищо. Спусна се по стръмната улица, подпирайки се на дънерите на черниците покрай оградите. Погледът му беше насочен към  празното място до черквата и пристигналите каруци.

 

 

 

 

 

 

         Мъжете и жените стоварваха от каруците  на земята  покъщнина  и дрехи. Тенджери, тигани. юргани, дюшеци... Конете бяха пуснати свободно и  пасяха тревата в градинката до паметника на  „Падналите във войните”...

          Учителят  продължаваше да размахва  бастуна си. Поспря се  пред сградата на кметството – искаше да  попита  Цецо, кметският наместник, знае ли  какви са тия  каруци, но се сети, че той сигурно е при пчелите си в гората, и  забърза отново.

         Когато пристигна до празното място, каруците бяха опразнени. Учителят за малко да стъпи в една тенджера, после краката му се замотаха в някакви парчета найлони. И  едно дребно, с проскубана козина, куче  заджавка насреща  му. Учителят посегна да го ритне, но в този момент  пред него се изправи едър, мургав мъж, с обеца на ухото и татуировки  по гърдите и ръцете.

        Мъжът погледна стареца, сякаш се канеше да го хване за яката на ризата и да го хвърли в храстите насреща. Учителят обаче  не се стресна нито от погледа му, нито от татуировките му /нищо, че  имаше  нарисувани черепи и кинжали по  ръцете му!/ Напери рамене и се развика, сочейки с бастуна стъпканата трева:

     - Какво е това? На какво прилича?..

     - Дядка, чупката! Хайде... – перна го с опакото на ръката си  по  рамото татуираният мъж.

      Старецът изобщо не се даваше. Пристъпяше напред, държейки бастуна пред гърдите си.  Оглеждаше хората и каруците.   

       Няколко чорлави хлапета се сборичкаха  в праха за шепа круши. От другия край на поляната се чуха викове и крясъци. Млада, бременна жена, - облечена с дълга шарена пола и с два реда гердани на шията, - мина  покрай стареца, понесла малко дете в ръцете си, и се опита да го отмести от пътя си. Той  едва се задържа на крака, но намери пак сили да изправи глава. Продължаваше да гледа шареното множество, което щъкаше насам - натам. Питаше се по кой път са минали каруците – по пътя, който върви край могилите, по  другия, дето е отсечката на римския път,  или по асфалта?

        Възрастен мъж, със смачкан каскет на главата и лула в устата, приближи до учителя., Махна с ръка към младия  мъж и му  каза нещо на цигански.  Младият се отмести на няколко крачки.

         - От ония села сме – посочи възрастният на изток, – оттатък баира, дето са… Дойдоха багерите и ни развалиха къщите,  незаконни били... Тука  ще бъдем сега!

          Над поляната отново се вдигна гълчава.

        - Сус бе!.. – махна с ръка  възрастният . Гълчавата за малко стихна.

          Учителят не знаеше какво да отговори. Гледаше ту мъжа пред себе си, ту конете, които пасяха тревата около паметника. После  погледът му отново се  насочваше към пъстрото множество.

-          Още каруци ще дойдат – обеща възрастният. – Много народ сме…

        Атила – отмести  се  учителят и погледна  мъжа, който стоеше насреща, димейки с лулата  си – същински Атила! 

        А после рече на глас: започна се Великото преселение. 

        И тръгна към къщи, за  да продължи да  пише  историята на селото...