Шапки или…   - Татяна Йотова

Една шапка – капела – летеше в чудесното предлятно време на 80-те или 90-те години на миналия век, когато да бъдеш учител беше все още престижна и авторитетна работа. Последните години на някакво уважение към тази толкова въздигана и толкова мачкана професия. Шапката капела с огромна периферия помаха на друга шапка с по-обран обем и копринена панделка, затрептяха двете и затанцуваха, издавайки свръхщастливи звуци от уговорената среща. Бяха целите шапки! – Периферка и Копринка, приятелки, изтъкнати учителки по Български език и литература.

Щяха да водят ученици на екскурзия. Тогава процедурата имаше своите изисквания, но поносими, не като днешните – йезуитски – с цел да те откажат от пътуване. Отправиха се към гарата в град Орел, за да разберат лично какво е необходимо, че да използват най-евтиния вариант за групата ученици.

Летейки така по дългия път в премрежения поглед на следобеда, кацнаха възторжени на гарата в края на градчето с чувството, че предстои нещо вълнуващо, емоции с прекрасни деца сред чудна природа, сред забележителни местенца. Най-сладко у тях бяха, разбира се, шапките, които им придаваха още по-артистичен вид, а и играеха ролята на криле, повдигаха ги, размятаха веселото им настроение, оцветяваха ги в синьо-жълто и маково червено. Усмихнато, бодро и много културно, със звънливите си учителски гласове поздравиха и попитаха какви са изискванията и необходимите документи за групово пътуване. Спогледаха се, докато чакаха някой да им отговори от отвореното гише – има няма педя и на височина, и на ширина. Дали имаше някого? След подобаващо дълго време, в което можеш или да си изрежеш ноктите на двете ръце, или да изпържиш две-три яйца с лук, или да изгледаш трейлърите на няколко филма, изпод ὸтвора изникна случайно физиономия с прическа „на черта”.  Физиономията надникна през дебелия бретон и май че ги видя, защото с главата си даде знак – повдигната брада – да казват, каквото ще казват. Техните шапки учтиво и любезно се занадпреварваха да обяснят какво искат. Докосваха се, трептяха ту на различни нива, ту в допирателна позиция, ту се изпречваха една пред друга, но като цяло – толкова сладки и интелигентни, отговорни.

Простете, какви документи са необходими за групово пътуване!

На какви?

На ученици.

‒ Ей там пиши!

Шапките запърхаха по мазните и паяжинясали цокли на стената, плъзнаха се навред по изчоплените дупки и какви ли не обявки за търсени любимци и продажба на компотени буркани, но не откриха нищо тематично. А, едно листче, полуизтрито и със залепнала почерняла малка дъвка изглежда казваше нещо за: „Доку… при г…уп…ви …тува…ия”.„Дали „групови” или „глупави” пътувания, помисли си Периферка.

  Но там няма почти нищо, останало е само: „Началник…” – обърна се Копринка към Физиономията.

‒ Ми к`во искаш да устани, кат само вандали се мотаят насам! – произнесе се троснато тя.

Малко озадачено се спогледаха шапоците и предизвикаха, явно, нежелана пауза.

  По-бързу гувурети и пу йдин! Влак ш`доди!

Веднага си взеха бележка шапките и заспазваха изчаквателен ред.

  Вижте, ще пътуваме с групов билет, кажете ни кога да го вземем, какви документи трябват от училището. – Периферка любезно завъртя очи и заговори.

‒ Маршрутът е: Сопот – Карлово – Калофер – Копривщица и обратно – допълни възвишено Копринка. – Подбалканската линия. Възрожденската.

‒ Не ми казвай коя линия, бе, колко сти?

‒ Кой, кои, ние сме две, две сме – съвсем се запетла Копринка.

‒ Питам колко ще пътувате, бе, колко хора, бройка, бройка, вий от нибету ли падати? Били две!

Физиономията, все така сопнато, обясни още няколко неща, но приятелките почти нищо не разбраха и, записвайки си, пожелаха да повтори още един път информацията.

  Моля ви, кажете само още един път, нещо тук не ни стана ясно….

  Не ви стана ясно ли?! Вижти са – учителки! Докарали са с капели, а главите им праз-ни, нищу ни влиза в тях, барем шапки да нямахти, чи то няма кък нещу да влези там. Аааа! Гъски с гъски! Шапки ми турили! – изригна и бретон, и „на черта”, и брада, и разгърдена чеснова субстанция, и една част от тяло до кръста.

Види се, много трябва шапките да са вбесили Физиономията, та с един рязък импулс толкоз изведнъж да се побере в скромното отворче на гишенцето цялата почти същност (без краката) на тази жена зад гишето – до този момент – така далечна и неразбираема. Как ли щеше да се върне обратно през гишенцето, дали не се заклещи??

Копринка и Периферка така ахнаха, по-скоро зяпнаха, сякаш ги стриха като черен пипер в хаванче или ги зачаткаха ветрове плесници, та нямаха време да паднат… Когато излязоха от вцепенението, което им се стори век, а всъщност беше време, в което можеш да напишеш шестица за една единствена казана дума, просто защото е намерена сред хиляди, Копринка пое дълбооооко въздух, като че излиза от давене, Периферка също пое. „Гъски с гъски!”, „Гъски с гъски!”, „Гъски с гъски!”, стотици пернàти съскаха у тях, край тях, под тях, навсякъде – заплашителни, нападателни, неуправляеми, щяха да им раздърпат ушите, дрехите. И най-страшното – шапките! Шапките им щяха да свалят!

Осеферени, по-цветни от шапките, с ръце на „Ф”, в походка „галопиращи газели” се насочиха към гаровите канцеларии. Кипяща от гняв като вулкан, едната редеше:

‒ Аз така няма да я оставя тая работа! Ще ни нарича тя „гъски с гъски!”! И то с безподобна редукция на гласните! Не вижда, че нищо не може да обясни като хората, аз съм била гъска. Ще си получи заслуженото! – фучеше копринената панделка, завързана на шестнайсет фльонги. – Не я е срам!

Търчаща подире и, Периферка се оглеждаше за врата с надпис „Началник”.

‒ Ето, тук, тук, подмина канцеларията на Началника! – викна Периферка към бучащата и невиждаща нищо лава Копринка, когато с периферното си зрение видя, че табелата с надпис „Началник” е зад тях.

‒ Подминах ли, подминах, няма да подмина аз тая работа! Ще я уволня! – словесният изблик на обиден, невиновен човек взимаше връх над разума.

Като по сигнал за щафета завъртяха токчета, от които излязоха искри, и се наеха   в бяг на 180 градуса да наколадят злосторничката.

Връхлетяха в едно стайче с бюрце и столче. А, и с изтъркано килимче. Как забелязаха тия детайли в обидата си, но ги забелязаха. Насреща им, гърбом, прав, с ръце в джобовете, гледайки някаква стенна карта, се изпречи мъж с униформена шапка. Гърбът му говореше: „Кога ще мине и тоя работен ден, дали жената е направила салатата?”. В горчилката си не пропуснаха да поздравят, толкова лошо възпитание да бяха получили!

‒ Добър ден! – изгърголясаха думите на Периферка и Копринка. – Вие ли сте началникът на влака??? Вие ли сте началникът на влака, а?

Шапкатият бааавно се извъртя към тях, оказа се целият мустаци! Също така бааавно, като безсилен, с последни мощи, отвори уста. И контрастно, изневиделица, мустаците му се разшириха в мътнозъба усмивка и изстреля толкова бодри и горди думи, като старшина пред взводен командир след добре изпълнена задача:

‒ Началникът на влака – не, но на гарата – да! Началник влакът ще дойде след десет минути, че влакът от София за Бургас има закъснение! Ха-ха-хе-хе! Какво има? – истински се разхили този Началник, на каквото и да беше началник.

Цялата им стратегия за възмездие пропадна с тази тяхна словесна грешка. Все още неосъзнали думите му, макар че цял живот търсеха най-точната дума, едва-едва прозираха лапсуса. Наежени, зацитираха една през друга обидните реплики на служителката. Когато Копринка стигна до „Гъски с гъски” иустните и гласовете им затрепериха на плач,мустакът на началника обеща:

‒ Ще обърна внимание на служителката. Друго?

‒ Не може така! Това е безобразие! Още сега я повикайте! – повтаряше в неутешима обида Копринка – как така ще ни нарича „гъски с гъски!”. Какви хора работят при вас, без всякакво възпитание и отношение!… Това е петно за цялото учителство! – думите ù заглъхваха в гората на мустака на началника…

Периферка и Копринка  клюмнаха като попарени марули. Ни цвят, ни нюанс, ни животец им остана. Артистичните шапки висяха безславно. Клюмаха в почернелия следобед на предлятното време, замъглени, помръкнали, отчаяни. На това ли учеха своите ученици?! Уж всичко беше отношение, уж трябваше да има уважение, сърдечност, толерантност…  А ето, тази чиновничка им разказа играта…  И този пусти началник на… гара, не на влак! Губеха почва под краката си, опори, смисъл. Докато изведнъж зад тях, като по поръчка, се чу съскане и плясък на криле … Обърнаха се! Ято бели, бели гъски, вирнали оранжеви човки с една предводителка, преминаваха улицата подредени, стройни, красиви дори. Колите в двете посоки спряха, за да ги изчакат, докато важно и тежко тътреха пухестите си дупета. Шофьорите се усмихваха и поднасяха шеги по адрес на гъските.

Периферка и Копринка се спогледаха. Какво пък, не беше съвсем зле! Можеха да бъдат и крокодилки, дървеници… Поне гъските са с криле! Погледнаха на картината с минаващите посестрими като на порция живителен смях с поука и подскочиха на местата си, там, където се чувстват в разточителство от артистичен разкош – върнаха се при главите си, при себе си. Пъргаво закрачиха след гъските в специална редица, за да преминат улицата. На тротоара се завъртяха една около друга и в дружен смях полетяха към своите ученици, за да ги зарадват с  предстоящата екскурзия!

--------------------------------------------------------------------------