Великия комбинатор - Стефан Страшимиров

               Има хора, които успяват и в най-суровите режими да се оправят. Познавах един такъв човек. Името му беше Иван Михов, но всички го познаваха като Турука или Великия комбинатор, защото беше измислил начин в забранения период за риболов да доставя по ресторанти и кръчми винаги прясна риба.

                В един такъв кризисен момент за всички влиза Турука в кръчмата и вика на кръчмаря:

                – Гоче, дай пиене за всички приятели!

                – Турук, а кой ще плати, бе?

                – Бъди спокоен, Вождът ще плати – и той сочи портрета на Вожда.

                Всички се смълчават и започват да се заоглеждат подозрително, защото по това време тук се спотайваше един човек – „слушалка”на режима, заради когото не един беше пратен в „Белене“.

                Турука само се засмя и прошепна:

                – Имам работа за теб. Сега паламудът е най-търсен и цената му стана двойна в забранения период. Ти само ми услужи с твоята катафалка и един луксозен ковчег, а парите сами ще потекат.

                Турука млъкна, защото „слушалката” се приближи към нас, надавайки ухо.

                Иван ми смигна и заговори по-високо:

                – Баща ми почина. Светла му памет рибарска! Сега трябва да го закарам на село, защото това беше последната му заръка.

                Слушалката, чувайки това, се отдалечи, а Великият комбинатор прошепна:

                – Ще напълним целия ковчег с паламуд, а после ще делим и ти ще черпиш, Геле!

                – Не вярвам, че ще успеем. Нали знаеш колко агенти ни дебнат!

                – Остави всичко на мен,а  ти само докарай катафалката на кея!

                На другата сутрин отдалечe гледам как Турука докара лодката до кея. Веднага двамата пазители на реда се доближиха и запитаха:

                – Какъв е този  ковчег бе, Геле?

                – Баща ми почина, другари, а знаете какъв печен рибар е! Последното му желание беше да го погреба до мама на село, затова го карам. Остави ме сам-самичък – сирак! – и той заподсмърча насълзен.

                – Хайде, успокой се, Ванка, това на всеки може да се случи! – почна да го успокоява един от блюстителите на реда. А Турука помоли виждайки, че приближавам с катафалката към кея.

                Ще ми помогнете ли да го качим в катафалката, другари, че достойно да го изпратя в последния му път! – и Турука истински се разрида. От устата му се изтръгна вопъл, а очите му се насълзиха. Той пискливо извика:

                – Прости ми, скъпи татко, тези добри другари ще ми помогнат да те изпратя в последния ти път и  никой не ще забрави твоята рибарска слава!

                Блюстителите на реда козируват и вдигат ковчега, като внимателно го слагат в катафалката, а единият вика:

                – Много тежи този мъртвец бе, Ванка! – и поглежда към Великия комбинатор, а Ванката невъзмутимо казва:

                – Отвори ковчега, другарю, и ще се увериш, че баща ми не е толкоз дебел! Всички знаят, че се хранеше само с риба.

                – А, не! – дръпва се оня, а Турука, плачейки, нарежда:

                – Скъпи татко, да благодарим на другарите за помощта, която ми оказват  в последния ти път! Благодаря, другари! – тъжно завършва той и една сълза се търкулва от очите му.

                Едва когато се отдалечихме, Великият комбинатор се засмива и казва:

                – Целият ковчег е само паламуд! А сложим ли го във фризера, никой не ще разбере кога е уловен.

                А на мен сърцето ми туптеше като дванайсет цилиндров мотор на Мак.  Успях само да промълвя:

                – Ти си голям артист бе, Турук!...