КОПЧЕТАТА - Йордан Бозушки

Тази история не се случила по повод на някакво недоразумение, както повечето истории, които творят голямата история. Случаят бил по-скоро тривиален, но оказал голямо влияние в развитието на изпростяващия народ.

В една крупна фирма от една източна държава били произведени огромно количество скенери за пръстови отпечатъци. Разбира се, имали поръчка и договор, но фирмата-поръчител се отказала от поръчката, след като станало ясно, че тази технология вече е актуална само във филмите и пръстовите отпечатъци могат да се фалшифицират от полуграмотни ученици в час по ДТИ. Източната фирма била удовлетворена от получената неустойка, но се изправила пред друг сериозен проблем: как да се отърве от продукцията си. В нейната нормална държава вилнеели строги екологични закони, а нереализираните устройства били мининеутронни екобомби.

Решението открило умислените производители ненадейно, наш бизнесмен, случайно дочул за проблема им и се заинтересувал от скенерите. Отговорили му веднага, че са готови да му предоставят безплатно продукцията си, само трябвало да си поеме транспортните разходи. Обратната връзка се забавила два-три дни, тъй като бизнесменът се впуснал да осъществява схемата, в която щял да реализира внесените дрънкулки, и от фирмата-производител се обезпокоили, че шаранът ще изплюе стръвта. Изпратили нов имейл, в който уведомявали кандидат-купувача, че ще поемат и транспортните разходи (които не били малки), в случай, че закупи от тях 200000 копчета за гвардейски униформи на символична цена 9 цента за брой. Това бил един фамозно мъдър ход, целящ от една страна, купувачът да не заподозре, че дори са в състояние да си платят, за да ги отърве някой от несретните устройства, а от друга страна да пласират и друга невъзможна за реализиране продукция. Точно тези копчетата отдавна отсъствали от гвардейските униформи на държавата. Всички опити да се появят на други униформи или в някоя модна тенденция претърпели неуспех.

Но ето, че и те предизвикали интерес и заедно със скенерите се отправили към дивна дестинация.

Със скенерите станало бързо и лесно. Идеята вече била разработена, рушветите дадени и още часове преди да пристигнат, вече се усещала сериозна нужда от тях. Веднага бил обявен търг за държавна поръчка и тъй като никой друг не разполагал с тази сензационна технология, бизнесменът убедително го спечелил, при това цената на устройство се доближавала до цената на нов среден клас автомобил.

Съвсем скоро скенерите за пръстови отпечатъци се появили на входовете на всички държавни и обществени сгради и всеки, който по някаква причина искал да ги посети, трябвало да положи палец върху LED-екранчето. Никой не знаел какъв е смисъла на тази глупост, но и не се опитвал да си го обясни. Понякога хората се ядосвали на нововъведенията, бясно псували и припадали на дългите опашки, тъй като процедурата възпрепятствала достъпа им до съответната институция, а понякога се забавлявали – показвайки на устройствата среден пръст, което изтръгвало жален стон на отчаяние от машинарията и вместо да отвори вратата, издавала на кандидат-посетителя фалшив болничен лист. Но общо взето индикаторите за пръстови отпечатъци се вписали чудесно в новото общество и облекчили работата на тежкия бюрократичен апарат, тъй като гражданите постепенно отвикнали да го посещават по незначителни поводи.

С копчетата нещата се развили не толкова лесно. Почти година престояли в мрачен склад, готвейки се да посетят леярната и това щял да бъде най-добрия завършък за подобен артикул, но… Макар и направени от висококачествен месинг, претопяването им вещаело десетина хиляди загуба, което на фона на несметните печалби от скенерите, великият бизнесмен приемал като лична обида.

А той междувременно спечелил още три държавни поръчки, все за безсмислени нововъведения и се замогнал не само с пари и врагове, но и с доста нови и влиятелни приятели.

Както за източните му партньори, така и за него, решението се явило изневиделица, в момент, когато спрял да го търси. На един запой с двама заместник-министри, крупие и източвач на социални фондове, крупието подхвърлил идеята, че чрез копчетата можело да се преброят глупаците в републиката, напълно несъстоятелна, тъй като глупаците били в пъти повече, идеята бързо била отхвърлена и заменена от по-нестандартна, после от трета… четвърта… Докато всички истински се забавлявали и ръсели бисери, в главата на бизнесмена се заформил мисловния образ на истинската бизнес-стратегия. Той обсъдил някои нейни аспекти със сътрапезниците си и получил уверение, че макар да звучат смахнато, са напълно възможни. Още същата вечер си уредил няколко срещи с високопоставени личности, а на другия ден реализацията на копчетата стартирала.

Дори не се наложило да се предизвиква държавна поръчка и излишно прахосване на средства, всичко се свело до подкупването на няколко социалносилни директори и копчетата поели тихомълком към агенциите за социално подпомагане, с директивата: „Всеки социалнослаб гражданин е желателно да си закупи копче и да го зашие на ревера си, в противен случай може да загуби социалната си помощ!“.

Социалните работници с огромно желание продавали копчетата на клиентите си, тъй като всяко копче добавяло няколко важни цента към мизерните им заплати. Всъщност не ставало въпрос за продажба, иначе трябвало да имат касови апарати, ДДС и други неприятни данъци. Социалнослабият само се подписвал и вземал копчето, а парите му се удържали от помощта. Копчето се добивало като подарък, а заплащането му се осъществявало като дарение. На никой дори не му хрумвало да недоволства. Когато държавата всеки месец ти отпуска стотина евро социална помощ, никак не върви да се стиснеш за 2 евро еднократно. Точно това прозрение било в основата на бизнес-идеята и тя успяла с гръм и трясък. Копчетата били разпродадени за няколко дни, дори не стигнали до по-отдалечените райони. Социалнослабите били почти колкото глупаците.

И ако всичко свършило дотук, щяло да бъде нещо напълно нормално и забравено като милион други далавери, но… историята на странните копчета тепърва започвала. И не било история, а истерия.

Никой не помни как точно се случило. Навярно незавършен идиот разказал колко добре се чувства, откакто носи магичното копче, или съвършен кретен обяснил внезапно връхлетелия го късмет чрез него, или недоправен зевзек подценил обществената глуповия – иронично възхвалявайки копчетата, а писачите в Интернет се възползвали и обилно нахранили егото си… Може и да се е случило в обратен ред, но… някак внезапно копчетата придобили несметна популярност и станало особено престижно да носиш копче на ревера си. После в социалните мрежи се появили снимки на усмихнати и щастливи хора, притежаващи три, четири и дори пет копчета, които освен безброй харесвания, предизвикали космична завист. Някъде по същото време, медиите здраво захапали темата – статии, есета, информационни бележки, късометражни филми, репортажи, интервюта с видни копчеджии валяли отвсякъде. От някои статии, станало ясно, че копчетата, освен всичко друго са и символ на изконен патриотизъм (въпреки неясния йероглиф отгоре им) и чак тогава се превърнали в мания. Всеки нормален човек бил готов на всичко, за да се сдобие със заветния атрибут. Само че това ставало все по-невъзможно.

Долавяйки обществените нагласи, вносителят направил нова поръчка, но от фирмата-производител окачествила имейла му като груба шега и даже не му отговорили.

Социалнослабите, за които първоначално били предназначени копчетата, по обясними причини, вече се били разделили с тях и горко проклинали бедняшката си участ, тъй като липсата на предлагане направила копчетата безценни. На практика копчета изобщо не се продавали. Те се заменяли за злато и наркотици или с тях се подкупвали държавни служители. В тази връзка, един депутат от Смешния парламент (и председател на суперкомисията) особено се гордеел и често демонстрирал колекцията си от над триста копчета. Почти същата колекция притежавал и известен наркобос. Възродена мутренска групировка усърдно рекетирала и пребивала дребни собственици, докато моделира у тях нагласа да се разделят с най-висшата си ценност. Стигнало се до грабежи, десетки убийства, протести и две гангстерски войни.

След възникналите неразбории, се наложило президентът с официален указ да забрани носенето на злочестните копчета. Но хората въпреки гоненията и строгите наказания, а може би точно заради тях, продължили да ги носят, само че вече старателно зашити от долната страна на ревера. Така тайничко се бунтували против властите и обществото, и се чувствали свободни.

Случвало се често: Срещали се двама напълно непознати. Единият загръщал плахо ревера си, мислено произнасяйки: „Гледай колко съм шантав!“, а другият също отгръщал ревера си и с усмивка едва чуто продумвал: „Аз съм същия идиот!“. После се прегръщали като стари приятели и дълго вървели мълчаливо, напълно удовлетворени от близостта на сродната душа. 

Предложението за забрана на копчетата дошло от същият велик бизнесмен, когото вече никой не помнел като далавераджия и който вече бил Петия министър.

край