НЕУДАЧНИКЪТ - Йордан Бозушки

Тракторът е страхотен. Направо да ти е кеф да го управляваш. „Сам си работи – както казва шефът, – ти само си седиш и наблюдаваш.“ Онзи, на който се учих в техникума си беше дивашка иновация отвсякъде, от миналия век. Три педала, два лоста и волан, който за да завъртиш са ти необходими здрави гръбни мускули и бисепци. А този се движи с невъзможно леко движение, сякаш управляваш баварец, произведен миналата година. Пък бутони, лостове и педали, колкото щеш, сигурно няма да натрупам достатъчно трудов стаж, за да науча кой за какво е. Този бутон например, като го натисна, премигва три пъти и угасва, не знам защо го прави, а и не забелязвам да се променя нещо, но сигурно е важен, затова профилактично го подпирам с коляно от време на време. Засега знам най-важното: как се пуска топлина и как да си пусна музика. С музиката е добре, макар че са само няколко парчета, но парното грее като изоглавено, та се налага често да отварям вратата, за да не завря. Сигурно може да се настрои, но ще трябва да попитам, а не ми се иска, не че няма кой. Колегата Пешо ще се задави от смях, а шефът и без това подозира колко съм тъп. Засега ще джиткам така.

Отстрани до волана има монитор, на който постоянно се явяват някакви надписи, едни в червено, други в зелено, но са, най-вероятно, на английски и не ги разбирам. Сигурно не са особено важни. Пешо разправя, че на неговия монитор си гледа телевизия. Настройва си трактора да спре в края на блока и си гледа, когато спре го обръща и продължава да си гледа, така работното му време минава неусетно. Да, тракторът може да се настрои да спира, когато изоре известно разстояние. Даже веднъж с един друг тракторист, който нещо закъсал на съседен блок си играли интересна игричка: Пешо пускал трактора и слизал на единия край на блока, колегата му го посрещал на другия край, обръщал го и му го изпращал и така цял ден… Трябва все пак да ми покаже някои хитринки, е ще ми се посмее, но голяма работа, за нашето поколение е нормално да сме тъпи, както самия той казва. Иначе ме харесва, видно е. Снощи пихме по пет мастики. Печен е… Някой ден и аз ще се чувствам като него. Само ми трябва време.

И както се замисля, от месец работя на този трактор и още не съм слизал да го видя как работи самичък. Май вече е назрял моментът. Няма какво толкова да се чудя, щом другите го могат.

Оглеждам се на всички страни и слизам. Тракторът продължава сам. Движи се сравнително бавно, изоставам умишлено, после съвсем леко забързвам и се изравнявам със задните му гуми. Сякаш за първи път забелязвам колко са големи. Направо огромни. Вървя още десетина метра редом с трактора. Чувството е неописуемо. Вече съм близо до края на блока. Скачам на стъпенката и вече съм в кабината. С-ссссссс! Стой бе! Натискам леко спирачката и той се подчинява. Маневрирам и го насочвам в обратна посока. Сега е малко сложно, докато го подкарам в браздите. И тук има някаква дяволия, но още не съм в час и го правя по трудния начин, както ме учеха в техникума. А Пешо, като съм го гледал отстрани, сякаш задейства невидима сила, която подхваща трактора и го поставя на точното място. Сигурно се прави нещо с джойстика, който не смея да докосна.

Поглеждам назад, за да се уверя, че съм на верен път, пускам волана и се отпускам блажено в свръхудобната седалка. Приятно е, но онова върховно усещане от одеве, изпълва главата ми, така че изобщо не мога да мисля. Трескаво скачам от трактора. Не че имам нужда, но с малко зор се изпикавам. Тракторът вече се е отдалечил на петдесет и повече метра и усещам нова тръпка. Дали ще го настигна? Ами ако?! Затичвам се и с лекота го догонвам. Кабината ми се струва като връх на щастието, натискам клаксона. Би-бииииип! Боже, сигурно се чува насред село! Отпускам се отново блажен и доволен, но не оставам дълго мирен, тъй като по близкия път се задава каруца. Скачам. Дори не знам как толкова бързо го реших. Луда работа…

Двамата братчеди в каруцата са много повече от смаяни, когато се изправям пред тях.

-          Пичове, да ви се намира една цигарка, че свърших моите. – (Чиста лъжа. Кутията ми е почти пълна на таблото, но не мога просто да им се изпреча на пътя и да съобщя: „Вижте ме колко съм як!“)

С треперещи ръце, единият ми отваря табакерата си и ми я поднася, неотделящ очи от отдалечаващия се трактор.

-          Ми… тракторът, с-сссс-сам ли с-сссс-си оре? – пелтечи другият и ми поднася огънче.

-          Разбира се. Човек трябва да има власт над машините – пояснявам мъдро, а те ме гледат като слязъл на земята бог.

Дърпам демонстративно от цигарата, обръщам се и тръгвам с бавни крачки, но постепенно забързвам. Разстоянието между мен и трактора е леко притеснително, но все до края на блока ще го настигна. Пък и къде толкова ще отиде. Все пак се забързвам и даже се затичвам. С удовлетворение установявам, че и бързо скъсявам дистанцията. Ето… Вече съм на ръка разстояние… Стъпвам на най-долното стъпало и в този момент тракторът се накланя на другата страна. Незначително, но достатъчно, вратата му да изсвисти над главата ми и диво да се затвори. Другите три стъпала вземам несъзнателно и почти увисвам на дръжката на вратата, но тя изобщо не помръдва. Внезапно си спомням, че вратата отвън се отваря само с ключа, който е вътре и пропадам в бездна от ужас. О-ооооооооооооооооооооо!

Изобщо не ми хрумва да разсъждавам защо хубавите неща се случват неочаквано, а лошите внезапно, просто безпристрастно регистрирам, че тракторът напуска блока. Съвсем малко се позапъна, преди да изоре четирите дълбоки бразди в земния път и продължи, като на майтап. Сигурно поне няколко минути съм висял за страничната дръжка като препариран рядък вид от семейство „глупендъри“, докато осъзная, че най-вероятно сънувам един злережисиран кошмар. Ми можеше поне, преди да се люсне безнадеждно тъпата врата да се прояви някаква поличба, а то така изведнъж. Но…

Няма време за мислене, изискват се спешни и неотложни действия. Само че какви!? Оглеждам вратата, толкова прецизно е прилепнала, че и острие на нож не може да проникне между нея и корпуса. Напъвам с всички сили дръжката на бравата надолу – не помръдва. Увисвам на нея и краката ми почти докосват земята. Качвам се отново горе убеден, че да се отвори вратата е повече от невъзможно. Какво друго? Идеята, че лудата машина все някога ще спре е потискащо несправедлива, защото преди час шефът довлече тубите и така ѝ напълни резервоара, че ако нищо не я възпрепятства особено, може да спре чак в подножието на Андите. И си го представих…

В края на този блок забелязвам огромно дърво и май точно към него сме се устремили. Само дето не мога да преценя: това добре ли е. Ако се блъсне в дървото, пъклената машина все пак ще спре, няма как да мине през него, но и ще се осакати, може дори да се обърне и… Не знам защо го мисля, както по никакъв начин не мога да противодействам. Като в самия живот: пътуваш увиснал за страничното огледало и нищо не можеш да направиш, ако ти се случи нещо – зле, ако не ти се случи – пак зле.

Докато мисля, тракторът елегантно минава покрай дървото, напускайки и този блок, и се изправя пред първото си препятствие – недълбок и обрасъл, някогашен напоителен канал. Без миг колебание се впусна смело и както ми се стори стремително надолу, поразклати се, когато достигна дъното и сякаш съвсем леко се замисли преди безпроб-лемно да изкачи отсрещния бряг. После пребоксува и почти спря за десетина секунди, докато измъкна ралото си от канала, но бодро и ритмично продължи през следващия блок, разбивайки внезапно сполетялата ме надежда. Този блок бе вече изоран и малко стръмен, сега се изкачвахме, а това чувствително го мотивира да намали темпото.

Прехвърлих се през предния капак и увиснах за страничното огледало от другата страна. Знаех, че няма врата като на учебния трактор, но нещо ме подтикна да проверя. Скочих на калника и минах зад кабината, за да се сбогувам с последната си надежда – задния прозорец. Тя и без друго си беше доста мижава, тъй като дори не знаех как се отваря това съоръжение, но… трябва да има нещо, което да умре последно.

Какво… какво… какво да предприема?

Седнах отчаян върху рамата на плуга. Това място, без да е предвидено за тази цел се оказа твърде удобно, но не колкото седалката в кабината. Тази същата седалка, на която никога вече няма да седна. Защото неочакваната ми екскурзия, нямаше как да остане без последствия. Сълзите неудържимо бликнаха от очите ми. Изревах.

Е, добре, де!? Какво се обърка? Вярно от малък съм виден тъпанар. Завърших 12 клас, само защото системата е по-тъпа от мен. И тъкмо си намерих прекрасна и добреплатена работа, и… Какво толкова сбърках!? Просто слязох от трактора и го оставих да оре сам. Не звучи напълно разумно, но и други са го правили. Много пъти. Никакви последствия. Аз, едва за втори-трети път и… фал. Защо точно на мен. Не съм замерял господ със запъртъци.

Мисленето ми дойде в повече и се разтреперих от нерви и безпокойство. Дори не знаех накъде се движим. Скочих встрани от плуга, направих няколко трудни крачки в орането и се покачих по стълбата. Съзрях си цигарите върху таблото и простенах. Поне да можех да пална една, ама… друг път. Прехвърлих се на предния капак, яхнах го и се хванах за фаровете, за миг ми се стори, че управлявам някаква свръхяка фантастична машина, само дето не я управлявах. И това бе трагичното, защото тракторът плавно изкачи баира и диво се спусна надолу, точно към селото. Към моето село.

Има едни такива моменти, в които човек, въпреки че е отказал решително правото си да се образова, се подчинява безпрекословно на интелектуалния терор на самия живот и започва да размишлява.

На някои хора изобщо не им върви, на други – малко, на трети – хич, и сега, след като нямаме излишен багаж в главата си, ще кажем: много ясно, така ни е писано… съдба, аз к`во съм виновен. Така и моето АЗ, и то подържа всеотдайно същото становище, ама като ме пораздруса ситуацията и започвам да откривам и други интелектуални алтернативи.

Вярно, че вратата за малко не отнесе горната част от тялото ми, преди безнадеждно да се затвори, но ако Бог или онова нещо там, или лошият късмет, или к`квато ѝ да е там проклетия искаше да се стовари върху нещастната ми глава, то щеше да използва същата тази проклета врата и сега щях да лежа безпроблемно-безжизнен насред блока, а тракторът… да си пътува… Уви! Лошият късмет не е най-лошото, което може да ни се случи, в случай че имаме лошо образование, лошият късмет е само един от неприятните спътници в живота.

И то си е точно така, сега от тази житейска точка (предния капак на трактора) забелязвам, колко прави са били омразният ми даскал по математика, баща ми, шефът…, даже Пешо, макар че неговото е малко преразказано, защото и той е същия тъпанар (само че с по-богат жизнен опит), но… някой някога ме убеждаваше, че разликата между майстора и този, който не бива да опитва е образованието. Същата е между успелия и неудачника.

Някак си излизам от унеса и скачам на земята, и точно в този момент се сещам какво можеше да направя. Можеше да взема нещо тежко, като камък например и да разбия стъклото на кабината, дори съм сигурен, че на няколко пъти по маршрута мярнах подходящи камъни, но тази умнотия ме навестява в същия момент, когато тракторът прегазва дървения плет като терминатор – симсонка, сваля паянтовия кокошарник, без дори да забави ход и все пак спира, и угасва в безнадеждно усилие да мине през стената на къщата.

Стоя замаян и с възхита гледам зверската машина. Най-после гръмкото ѝ боботене е заменено с крясъци, истерично крякане на кокошки и лай на побеснели кучета. И в този миг усещам нещо тежко да се стоварва върху гърба ми. Не успявам да се обърна, когато вторият удар почти ме сваля на земята. Изправям се ловко и отстъпвам назад. Някакъв много бесен мъж върви срещу мен и върти лопатата като монах от Шао-лин. Обръщам се, за да хукна и с почуда забелязвам джипа на шефа – само на метър-два, в същия миг ме навестява страхотен диагонален прав, който ме праща в несъзнателното…

край