Как се пише роман - Дианка Кънева

Историята  се случи преди години. Имах колега, който се казваше Хуйо Куропаткин. Твърдеше, че мъжете в рода на Куропатковците били все надарени като общински бичета за разплод, та оттам идело името на рода. Когато се родил, баба му  Хубa  и  дядо му  Йордан  дълго  се  препирали на кого да бъде кръстен първородния Куропатковец. Като резултат от препирнята  половината  мустак и кошуля на дядо Йордан останали  в здравите ръце  на нежната  му половинка, а в неговите - скъсаният  чембер и няколко вълма от косичника на баба Хуба, което увредило цялостната ù хубост. Накрая баща му, за  да угоди и  на двамата, решил да го запише Хуйо. Значи  по  две букви от имената им  и защото  много добре се връзва със славата на Куропатковите.

Расъл Хуйо Куропатков и избуял като  мухоморка след  дъжд. И  един прекрасен  (има ли значение  майски  или септемврийски)  ден той дойде  да  работи  в  една  съседна  на  моята  служба. Беше някъде около четиридесетте. Мургав, с коса тъмна  като  греха  и вълниста като сеизмичен трус. Тук-там  зрелостта  я беше посребрила. Очите  му  бяха огнени  като  на  циганин-конекрадец. Строен, добре моделиран от природата,още с пристигането му гиздавите булки и моми в отделите взеха явно и тайно да му мятат мерашки погледи. Аз - какво?! Допадна ми, защо да си кривя  душата. Повлия ми като борова вода, с която  си промивах  възпалените от мускурлива  реалност очи, но нищо повече... Не беше мъж ”за забърсване”  в моите планове. Между нас се установи приятелство, изразяващо се в дребни услуги, приятни диалози и доверие...  Идва един ден Хуйо при мен. Бях  останала  след работно време да довърша една спешна служебна задача. Пристига значи, сяда и започва направо:

- Слушай - вика - Жана-Дарк! (Аз се казвам Жана - Дарк Келешева) Известно ти е,че съм луд по творчеството. От една година пиша роман... Замислил съм го в няколко тома и съм събрал един куфар с ръкописи... Но знаеш как е у дома. Жена, деца - мира нямам. Къде ти време и спокойствие за писане?! Ще те помоля да ми дадеш ключа за твоята канцелария. Ще оставам тук вечер след работа, ще се усамотявам и ще творя... Представа си нямаш даже колко ще ти бъда благодарен! Даже в романа си ще ти изкажа специална благодарност.

Е, това последното вече ме разсипа! Дето се вика, гъделът на тщеславието така  загъделичка отвътре  орлеанската ми душица, че веднага се предадох и връчих ключа на  Хуйо Куропатков.  Още на другата сутрин виждам в гардероба едно одеяло. Питам Хуйо за смисъла на присъствието му в служебния ми интериор.

 - Аз - вика  Хуйо - страшно обичам да пиша легнал по корем на земята. Тогава – вика - диаграмата на творческото ми вдъхновение е в максимален пик. Затова съм си донесъл одеялото... 

И  пак се разбрахме  Една сутрин  търся Куропатков  в  неговата  канцелария,  която той споделяше с още двама свои  колеги. Още не бил дошъл на работа, обясняват ми те. Ами сега, без ключа  накъде?! Но все пак решавам да проверя вратата си. Натискам бравата и о, чудо! Отвори се. Влизам и първото, което съзират свещените ми орлеански очи, бе следната картина. На стената е опряла гръб колежката от нашия отдел Джанка Коликучкова. Семейна матрона – майка на две деца. Облечена с ефирна бяла блузка с копчета отпред, но разкопчани... Хуйо Куропатков е извадил двата ù възедри "романа" от калъфите и с две ръце, но без химикалка, без молив твори ли, твори... Аз така сащисана от естеството на това неочаквано и разтърсващо творчество,  вместо да се извиня и да се изнижа навън, седнах на бюрото си с гръб към тях. И зад гърба си чувам как двамата изпадат в творческа полемика. Коликучкова настоява да приключат с творчеството и да си прибере обратно "романите", но Куропатков, изпаднал в еуфория, упорства творчеството да продължи поне още малко...  И  до днес като чуя, че някой писател е завършил роман, започвам да гледам на  събитието с голямо подозрение. Веднага си спомням за романа на Куропатков...