ПРЕДПРАЗНИЧНО - Георги К.Спасов

    Ей, полудяхме покрай тези идващи празници! Друг път не можеш да срещнеш жив човек, а сега градът е средище на лунатици. И всички щъкат насам-натам, гледат, питат и разпитват, влизат в магазини и заведения или излизат, и тук, и там чуваш „Весели празници!”, „Ами и на вас весели...” Връща се народът по родните си места, да види роднини и близки /които са останали живи след българския библейски Преход от Нищото към другото Нищо/, да приготвят коледната трапеза и онова прословуто свинско със зеле и кървавица...А и мойта, жената де, ме е помъкнала като всички други – да купим това, да купим онова. По улиците – кавалкади от автомобили и пресичането на пешеходна пътека се превръща в истинско изпитание. Ето, застанали сме с жената на едно кръстовище, стъпили сме на пешеходната пътека и се оглеждаме наляво и надясно – пък и такива надписи вече има, да се оглеждаме! – ама някакси недоверчиво, знаем ги ние българските шофьори. Виждам как настъпва един джип, настъпваме и ние двамата по пътеката, гледаме към автомобила, оттам младо момче също ни наблюдава, ама някак подло, злонамерено, ние – ха-напред, и той-ха към нас, дебни ни като ловец на сафари за лъвове, по-скоро сме уплашени антилопи, издебнах го за момент и така силно дръпнах жената, че тя едва не се пльосна на шосето. Онзи почти ни забърса, беше много ядосан. Жено, викам, ама вече на тротоара, нали имаше едно законодателно намерение да си вдигаме ръката, преди да стъпим на пешеходната пътека. Имаше такова нещо, вика тя. Пък мина ли, питам, а тя – не си спомням. Брех, казвам си, ами аз, който носех в двете си ръце по една чанта, как щях да вдигна ръка? Освен да вдигна оная си работа, да й закача едно флагче и да си го размахвам. Ама тя пък, оная работа де, да не би да се вдига лесно!?  Наздраве!