БРЪМБАР НА ЛОДКА - Елена Дорама

                                                                 Кацнал бръмбар на трънка

                                                                 и започнал да дрънка .......

             

                                                                                     нар. песен,

 

 

   Не харесвах тази песен, откакто бях дете. Думите трънка и дрънка ми звучаха грозно. А бръмбари обичах. Те бяха мои неразделни другари в детството. Момчетата от махалата ги ловяха по храсталаците и  ги продаваха. Едно за левче.  За да  си го купя, пестях от закуските.  Държах го в кутийка от кибрит и го хранех с цвят от бъз. Потапях нежно хуботчето му в капка вода, за да утоли жаждата си. Вземах конец, който много внимателно прекарвах и връзвах около шийката му. Това  умение се учи от децата на улицата. За моите грижи то ми се отблагодаряваше с пируети във въздуха. Тогава аз тази сложна дума още не я знаех. Завъртах със замах конеца с бръмбарчето  по посока на часовниковата стрелка и то летеше. Полет на място. Издигаше се толкова високо, колкото аз му позволявах. Бях дете, а котролирах полет!

  С децата от нашата улица се състезавахме кой бръмбар лети най-високо и най - дълго. Лишено от своята бръмбарска свобода, то скоро умираше. До тогава вече бях събрала пари за следващото. И историята се повтаряше.

    С настъпването на първия учебен ден всичките деца се сбогувахме с бръмбарите си. Пускахме ги на свобода заедно с конеца, привързан за телцето им. Бръмбарите  много красиво жужукат с крилата, а не дрънкат. И никога, ама никога не съм виждала някой да е кацнал на трънка. В същност не различавам кое точно е трънка. Сигурно е нещо бодливо - от трън.  Аз имах кокоши тръни по петите. На тях бръмбар  не е кацал.

   Отдавна детството е отлетяло, а с него и златистите, жужукащи, лятни бръмбари. Бяхме хвърлили котва в един райски залив на морето, което дремеше лениво в следобедния пек. С нас на лодката бяха и приятелите ни Лили и Жоро, завърнали се наскоро от Щатите и горяха от нетърпение да разказват. По този начин те още веднъж се наслаждаваха на пътуването си. Разказваха даже и за това, което бяха пропуснали да видят. Такава е Америка. Можеш да я описваш, както ти харесва. Важното е да произведеш впечатление. Разказаната Америка има малко общо  с онази, извън разказите.....

     Лили и Жоро се надпреварваха да ни описват преживелиците си. Тичахме заедно с тях по крайбрежието на океана, разхождахме се по нюйоркските авенюта, пътувахме с джип по шосе 66, снимахве се до огромни кактуси  и с индианци, които спокойно си дъвчат кока, взирахме се от високите каньони, за да видим река Колорадо.  Накрая стигнахме и до  моловете. От там Лили и Жоро бяха купили играчката на четеригодишния им син Влади, който  също седеше с нас на лодката. Тя представляваше някакъв динозавър с криле, направен от набръчкана, сива пластмаса. Лили непрекъснато   предупреждаваше Влади да внимава, да не изпусне Птери  /Крилатчо / в морето. Той го плъзгаше по парапета, усмихвайки се лукаво. Лили му напомняше, че Птери са го купили с татко му от Америка и струва 50 долара: „ Внимавай да не падне във водата! Ще потъне и ще плачеш.“ Понеже Влади се правеше на глух, Лили я обхвана истерия и повтаряше почти без интервали: „ Дали сме 50 долара. От Америка чак го носим. Внимавай, моля, те.“

   Отпивах от кафето и  си давах вид, че ситуацията не ме изнервя. И точно в този момент се случи!

   Не знам откъде долетя бръмбар и кацна на масата, между кафетата. В същност знам - долетя от детството ми. От  години не бях ги виждала. Ако наистина са накацали по трънките,  откъде да ги видя? Детството отдавна е отминало и аз съм престанала да се завирам по храсталаците.   Всички се разкрещяхя хорово и се отдръпнаха от масата с погнуса. Боже, какъв ужас !Бръмбарът на свой ред измести Америка от разговора и зае нейното място. Влади, уплашен от реакцията на възрастните, крещеше, въпреки че петдесетдоларовото чудовище в ръцете му беше много по - грозно. Поставих ръката си на масата. Бръмбарчето бавно се настани в дланта ми: “ Добре дошъл, приятелю.” - казах аз и никой не ме чу. Само то. Взех един конец и внимателно започнах да го връзвам около шийката му. Като истински американци, Лили и Жоро  изпитваха ужас, че малтретирам насекомото и се застъпиха за защита на бръмбарските му права: „ Ще му откъснеш главата с тази примка!  Ама ще го бесиш, ли ? - “ - „ Не - отвърнах аз - ще го разстрелям !“

    Лили бършеше с дизенфиктираща  мокра кърпичка масата, по която бръмбарчето беше минало с краченцата си. Натопих хоботчето му в капка вода и го оставих да го погали слънцето.    Доволно, то започна да жужи. Усмихнах се и зачаках. Бръмбарчето разтвори криле и се издигна  на височина, която му позволяваше дължината на конеца.  Правеше красиви пируети във въздуха. Всички прикриваха главите си с ръцете. Пазеха се от полета му, като че беше орел над  Гранд Каньон. Само Влади гледаше прехласнат, с отворена от учудване уста. Детето в мене се обади  и аз пуснах края на конеца, който държах. Моят детски приятел полетя високо, високо, размахвайки конеца след себе си, който изписваше на фона на  небето нещо на бръмбарски език.

    Когато всички  се успокоиха,  ме обвиниха, че това, което бях направила с бръмбарчето, е направо жестоко! „ Този конец сигурно ще го оплете на някой храст и той ще загине “- каза Лили и ресниците и леко се навлажниха. “ Не на храст, а на трънка!” - поясних аз.

   И тогава Влади ревна с все сила. Беше разбрал, че неговият динозавър не можеше да лети и той го удряше о парапета с детска ненавист. За да се успокои  вързах и на Птери конец около шията. С пискливи крясъци Влади го въртеше,  надявайки се да полети. Накрая се ядоса и го подхвърли нагоре. Лили изпищя: „ Боже, петдесет долара на вятъра! “ - и динозавърът пльосна във водата. Влади зарева с едри сълзи, обиден на всички и най - вече на Америка. Погалих го по главата и ми стана тъжно за детство му - детство без истинско, лятно бръбарче.