СПОМЕН  ЗА ДЪЖД - Росица     Станева

В отдавнашна  година –високосна ,

коси от златен ,тичинков прашец

и ябълкови устни прекръстосаха

съня ми и превърнаха се в теб.

Навън  противно мокро бе...Валеше.

Жар в стаята – с целувки водопад.

Дъждът намигна ни ,пусна завеса

пред любопитния ,нахален град.

Сърцето ми  в небето от метличина

като ударен с прашка гълъб спря .

Ти просто каза ,че не ме обичаш ,

подвела те любовната мъгла.

Във своя цирк се свря с щум панаирен ,

прегърнал нежното си протеже .

Ала на първи рунд май те отсвири,

прочутата  ездачка на мъже .

Реки от сълзи пратих към морето ,

под миглите ми ден и нощ валя.

Аз  клечици си подредих до цвете,

от бъзовина си направих сал.

Но завали ли ...Нещо в мене тръпне ,

напук на жадния за клюки град ,

очаквам да дочуя твойте стъпки ,

сънувам от целувки водопад.

Макар предадена ,аз не забравих

онази седмица.Как бих могла ?

Отново да се срещнем ,пожелавам си,

объркани в любовната мъгла.