ПОЕМА ЗА МИСИЗ - Марина Петрова

 

(На една „съвременна“ учителка)

 

Мисиз пак се въси и чумери,

все крещи и търси да намери

кой е крив за нейните големи

много важни, стойностни проблеми.

 

Разбира се, виновни са й всички –

и учители и ученички,

а родителите, че нехаят,

учениците като не знаят.

 

И ето Мисиз се наема,

да е герой във моята поема.

„Защо?“ – не питайте, ще разберете,

„творбата“, като прочетете.

 

Тя, Мисиз, тишината най-обича,

и затова в учителската често тича,

но ако види някой, че работи,

веднага там ще заломоти

и ще повдигне своя тон

да заглуши звука на телефон.

 

Обича си професията казва,

а като влезе в клас не го показва:

започва се атаката словесна;

урокът бяга, сякаш се отплесва;

в тирада пак пред двама-трима –

наясно сме – тя е непоносима.

 

Гласът ехти по коридора –

ще кажеш: „Сигурно там колят хора!“

оказва се обаче, че не е така,

че то било урокът по английски

и че отново „глупавото“ поколение,

изкарало е Мисиз от търпение.

 

Но ето – всичко се решава,

когато класният го дострашава,

в учителската пак да влезе смело

и пак да удря твърдото си чело,

и да се чуди как да се измъкне,

че учениците от вкъщи той не мъкне.

 

* * *

Все пак е хубаво да се припомня,

и аз отдавна си го помня,

че днес са нови времената

и че не са виновните децата,

че техните родители са дело

тъкмо на учителското старо дело!