Как доцентът хвана заек? - Ирина Станкова

(една почти ловджийска история)

 

            Доцент М.М. беше типичен застаряващ балкански коцкар – с логично намаляващи с времето възможности, но с устойчиви на отлитащите годинки мераци. Най-стабилни, обаче,  си оставаха способностите му да реже месо. С премерена ловкост той се справяше както в операционната, където можеше да откара часове наред, така и на масата у дома, където обичаше да демонстрира пред гости разкостване на всяка твар, която съпругата му беше сготвила. Но М.М. категорично отказваше да убива животни, което отначало предизвикваше леко отдръпване от страна на колегите му – не толкова вещи хирурзи, но страстни ловджии. В резултат на това доцентът си купи пушка – ей така, за сплотяване на колектива. По същата причина тръгна из горите с колегите. Всички знаеха, че дори няма да се прицели, но го приеха някак по-лесно, а на доцентът му харесаха разходките сред природата. Наслаждаваше се на чуруликането на птиците, участваше в наклаждането на огъня привечер, слушаше разказите на колегите, които далеч не бяха само ловджийски, а те с удоволствие го оставяха да демонстрира сръчността си с ножовете както в гората, така и на операционната маса.

            Една събота по обед дружината се беше поизнервила, защото не беше отстреляла нищо. Само доцентът крачеше уверено и спокойно, въпреки че този път раницата му беше необичайно обемиста. Внезапно някой предложи да седнат да хапнат, което предполагаше край на надеждите за пресен улов, но, изненадващо, протести не последваха. Дружината намери прилична поляна, разпънаха се одеала и всеки започна да разопакова кой каквото си носеше за хапване от вкъщи. Раницата на доцента внезапно се втали, след като от нея изскочи огромна прясна зелка. Той много обичаше този зеленчук. В ръката на М.М. лъсна любимото му швейцарско ножче. Може да не беше подходящо за рязане на зелки, но винаги беше очаквано свръхостро. Доцентът започна с обиграна вещина да дроби зелката, но внезапно го споходи натрапчивата мисъл за естествена нужда и той се скри зад най-близкото дърво. Чувството за облекчение още не беше изпълнило цялото му съзнание, когато в него се натрапи едно странно пращене – точно толкова тихо, че хем да бъде чуто, хем да е досадно  дразнещо.  М.М. веднага проследи звука, който беше смутил наслаждението му от поливането на дървото с натурално лично производство. Зоркият му поглед веднага мерна нарушителя – малко зайче хрупаше от недорязаната зелка. Нашият природолюбител извика бързо „Никой да не стреля!“, което естествено подплаши неочаквания гост и той светкавично избяга. Компанията се посмя, даже един от асистентите подметна, че днес само  шефът е хванал заек. След това, както обикновено, накладоха огън, хапнаха и се започнаха ловджийските и не толкова ловджийски истории. Доцентът гледаше колегите си и лекичко се усмихваше – беше се разходил на чист въздух, беше нахранил животинче в гората, а може би дори му беше спасил живота. Имаше си вече и ловджийска история за разказване, но ... за някой друг път.