Умната и красивата - Петър Байчев

С идването си, Мони сякаш отне разума  не само на  служителите на отдела, но и на  цялото министерство. Даже разсилният и чистачките почнаха да я споменават  щяло и не щяло. Мони това, Мони онова- името не слизаше от устите на колегите й и Ганета едва сдържаше гнева, пробуден от скудоумието им. Хайде, мъжете, както и да е, но щом коскоджа ми ти женоря, натрупали стаж за пенсия, почнаха да се прехласват по куклената хубост на секретарката, Ганета я възненавидя, както само жена би могла да намрази друга.

 Още от първия ден всички почнаха да се обръщат към секретарката на малко име, а на нея, която от десет години работеше тук, все й казваха инж. Ганева. Вярно, от друга страна как можеха, проявявайки задължително уважение към шефа си, да я нарекат по име подчинените й?! Но главната вина беше на Мони и то най- вече заради това, че я назначиха за нейна секретарка.

Без да е отчайващо глупава, Мони, не беше и кой знае колко ли умна, но не можеше да й се отрече завидната съобразителност. Някак интуитивно надушваше пътя към другите, разковничето на добрите взаимоотношения, включително и тези с шефката си, чиято омраза застана на пътя им като гранитна скала. Като евина щерка  секретарката не се уплаши, но за начало, реши да не се въвира излишно в очите на шефката си. Не се тревожеше прекалено- досега животът не бе успял да я надхитри ни веднъж.

Инженер Ганева от своя страна беше сред водещите специалисти на министерството. Умът й идваше в повечко на всички, но волю не волю нямаше как да не се признае, че без нея отделът, който завеждаше беше за никъде. Беше висока и стройна, дългите й крака започваха и свършваха сякаш в безкрайността и глезените им бяха фини, като у сърна, но лицето й бе лишено от красота- факт, който присъствието на хубавичката секретарка   изостряше до болезненост. Погледът й бе толкова остър и тъй прямо се впиваше в очите отсреща, че те мигом търсеха къде да се скрият от обзелото ги неудобство. Категоричният й глас прерязваше всяко съмнение в способностите на собственицата си, още  преди то да се е породило и поставяше между нея и човека остреща плътната завеса на страха. Единствено Мони съумяваше да не се обърка от заповедите на Ганета, с което я дразнеше още повече.

А навън беше пролет и дърветата цъфтяха. Лястовиците се гонеха, като полудели от радост из родните им простори. Буболечките и всички останали живи твари подаваха все по- охотно глави навън и поемаха отново по пролетните пътеки. Неукрепналото още слънце почна да се заглежда през прозорците в кабинета на инж. Ганева. Една сутрин плахите лъчи се натъкнаха на букет нарциси в красива стъклена ваза, мъдреща се на перваза, току зад все още неизмитите след зимата стъкла. Слънчевите зайчета обикновено прескачаха набързо през скучната канцелария на твърде сериозната директорка, но попаднали на малките жълти слънчица, греещи усмихнато над ръба на вазата, решиха да си поиграят.

Не по- малко изненадана от красивия букет беше и самата инж. Ганева, чиито поглед се натъкна на него още с влизането й в кабинета. От несъзнателна, инстинктивна радост  през лицето й премина усмивка и изчезна преди да успее да го озари и да позволи на красотата да се настани върху него.

-          Симона, какви са тези цветя?- рязко попита секретарката си Ганева. Киселата нотка в гласа й навяваше заплахата от скандал.

-          Един мъж ги донесе за вас!- изтърси  Мони и миг по- късно  вече съжаляваше за твърде необмислената лъжа, с която се опита да извоюва примирие.

Лицето на Ганева пламна. Това я вбеси съвсем, защото едва ли руменината по бузите й бе останала скрита за окото на Мони. Не може да се каже обаче, че не беше същевременно поласкана. Изобщо за една жена, особено попрехвърлила известна възраст и все още сама, дори мисълта, намекваща за някой обожател, още повече не съвсем известен, звучеше като  начало на нещо прекрасно.

-          Изхвърли ги веднага!- отсече Ганева и затръшна вратата преди недоумяващата секретарка да успее да реагира.

Зад букета за съжаление не се криеше никакъв мъж. Донесла го беше Мони, с надежда да освежи не само сивата делничност на кабинета, но и строгата скучност на шефката си. Нейната несложна по устройство природа, умееща да се радва на съвсем дребните неща, не допускаше, че някой би могъл да се намуси при вида на няколко слънчево жълти нарциса.

 Секунда по- късно, Мони почука на вратата към кабинета и без да изчака отговор се плъзна вътре, безшумно като сянка. Очите й не попаднаха веднага на инж. Ганева, която би трябвало да седи на бюрото, поставено точно срещу вратата. Учудването й прерасна потрес, когато видя шефката си застанала до прозореца. Ганева галеше жълтите цветове и вдъхваше свежия им аромат. Макар да се виждаше само половината от лицето й, озаряващата го усмивка смекчаваше профила на тази невъзможно сериозна жена, която в този миг сякаш разговаряше с цветята.

Мони се стъписа. Беше очевидно, че присъствието й е незабелязано от Ганева. Обърка се и не знаеше какво да стори. Не вървеше да измъкне цветята изпод ръцете на Ганева, въпреки изричната й заповед  да ги изхвърли от преди няколко секунди. Страхуваше се и да се върне назад, защото този път движението й може би нямаше да остане незабелязано и Ганева щеше да се сепне и да я гълчи, този път не без основание.

-          Аз…такова…за букета…- запелтечи Мони, която в крайна сметка се престраши да обозначи присъствието си.

Потънала в замечтано уединение, глуха за всичко околно, Ганева буквално се разтърси. Инстинктивните движения на ръцете й събориха вазата и трясъкът от счупеното стъкло накара и двете жени да подскочат. Мони се втурна да събира парчетата стъкло пред стъписания поглед на Ганета. От вълнение гласът й се отприщи и тя не преставаше да бръщолеви някакви несвързани безсмислици, примесени с безкрайни извинения. От перваза се стичаше малко ручейче и капка по капка се отцеждаше към излъскания от стъпки паркет, обагряйки го в странен розов цвят. Уплахата на Мони прерасна в ужас, когато осъзна, че водата се бе примесила с кръв. Тя погледна ръцете си, но не откри по тях белези от порязване. После изведнъж се вторачи в кървавата следа по лицето на инж. Ганева. Ръката на шефката й, все още протегната към току- що отметнатия кичур коса, беше белязала с кървящите си пръсти високото й чело. Мони изкрещя и се втурна да търси дамската си чанта.

Крясъкът отрезви Ганета и я върна напълно към действителността. Тя погледна ръката си и забеляза малката кървава струйка, стичащата се от външната страна на показалеца . Извади от джоба на сакото  си салфетка и я притисна към тясната порезна рана. После събра разпилените по перваза цветя и противно на обзелата я тревога се усмихна за трети път.

-          Дали пък не  е любовта?- помисли си Ганета.- Щом се стигна до кръвопролитие…

Откъм приемната се чуваха непрестанните хлипове на Мони и шумът от падащите от чантата й предмети. Когато най- после откри сред купчината ненужни вещи, стегнато навитото и опаковано в целофан руло бинт, тя се завърна триумфално в кабинета на шефката си и се зае, въпреки настоятелните й протести да промие и превърже раната.

Колко странно се стори на Ганета, че грижовното поведение на Мони, макар и досадно, не я дразнеше, както би следвало, предвид обичайните им отношения. Остави се напълно в ръцете й и подир малко палецът й бе увенчан с подобна на гугла тумбеста превръзка, завързана с разкошна, даже леко претенциозна фльонга.

Дори не възнамеряваше да й направи забележка. Искаше й се обаче да я разпита за странния непознат, който бе оставил цветята за нея. Здравата й ръка грижовно стискаше разпиления букет. Да, да, Мони не беше никак лошо момиче. Само, дето бе завидно млада….Ех, тепърва можеше да й се случи всичко онова, което бе подминало безвъзвратно Ганета…

На свой ред, късоопашатата лъжа беше  изхвърчала от ума на притеснената Мони. В очакване на съвсем справедливото мъмрене, след като завърза красиво бинта, тя притихна със сведен поглед в средата на кабинета. Леещите се от устата й потоци от думи секнаха и между двете жени се намърда тегнеща от неизказани предположения тишина.

Така и нито едната  не успя да наруши първа мълчанието. Превари ги едно отривисто почукване на вратата. Тъй като Ганева не му отговори, а Мони не смееше да се обади, почукването се повтори, а после и потрети, след което вратата се отвори широко и пропусна в рамката си един едър, непознат на пръв поглед силует. Слънцето, което днес се задържаше извънредно дълго в този, като никога богат на интересни събития кабинет, попречи на двете жени да разпознаят чертите на силуета. Единственото, което не остана все пак скрито от тях, бе че притежателят му е мъж.

-          Здравей, Ганета!- за първи път някой в това учреждения наричаше инж. Ганева по малко име. Имаше нещо познато в този глас, но то идеше от толкова далече, че Ганета не успя да налучка правилния ред на спомените.

Стъписана до немайкъде, Мони се изниза на пръсти, но любопитството й превъзмогна изненадата и тя остави вратата на кабинета нарочно леко открехната.

-          Ти май не се радваш да ме видиш?- отново се обади непознатият.- Или по- скоро не ме позна?!

-          Васко!- успя да изрече Ганета, сигурна, че е налучкала вярното име.

-          Все пак, позна ме- доволно се усмихна мъжът.

И как нямаше да го познае. Та това бе единственият мъж, по когото някога бе копняла. Студентска любов, която комай си остана единствена. Най- добрата й приятелка бе успяла да го отмъкне под носа й. Но и той не се бе съпротивил сякаш особено.

-          Как се озова тук?- запита Ганета

-          Дълга история.

-          Как е Таня?

-          Още по- дълга история- отвърна Васко.- Нека ти я разкажа друг път, ако имаш желание и време Засега ще спомена само, че съм разведен, а тя остана там…- Васко махна с ръка към запад и допълни-В Америка…

-          Имам достатъчно време и сега- усмихна се Ганета.

-          Охоооо- едва не се изтърва да подвикне иззад вратата Мони, но се озапти на секундата и притихна като мишка.

След около час Мони вече знаеше целия роман на шефката си и този странен непознат, на име Васко. Като състрадателна душа, даже си поплака. Как бе могла бившата му жена да изостави такъв симпатяга? Нека си седи сега сама там, в Америка! Инж. Ганева го заслужаваше повече от нея.

Когато по обед двамата излязоха от кабинета, Ганева още стискаше в ръка поомачканите нарциси.  Мони се сащиса, съвсем ги бе забравила, но  някак успя да прошепне в ухото на Васко, незабелязано от шефката си:

-          Моля Ви, кажете й, че цветята са от Вас!

Симпатяга беше този Васко, наистина.  Той сключи кръгче с палеца и показалеца си   в онзи познат американски жест, изпълнен с добронамереност, но за да потвърди съвсем съучастието си, намигна   по нашенски на Мони.