Объркани утрини - Петър Байчев

Ако попитате Тилде, тя ще отвърне „ Мухльо“ спонтанно  и ще го потвърди с онзи неин жест с цигара в ръката, с която посочва проекцията на мухльото в пространството и го дамгосва с присъдата си. Виж, Киара първо ще се замисли. Дългият й нос ще потрепери чувствено и зад бръчките на тясното й чело бавно ще се оформят мисли. После ще обвини майката, но бързо ще я оправдае, изтъквайки причините  у синът. Няма да се задържи дълго и върху него и в крайна сметка, съвсем справедливо, ще подели вината  между двамата. Накрая ще въздъхне и в премрежените й очи ще проблесне копнеж и готовност да спаси мухльото, приласкавайки го в мършавите си обятия.

Всяко утро на път за кантората ги срещам в началото на уличката, майката натоварена с пазарски торби, а на две крачки пред нея порасналият й син, с ръце в джобовете. Обикновено крещят, но появяването ми прекъсва за секунда свадата им, колкото майката да ме поздрави, а синът да кимне едва с глава към мен. После продължават да крещят несвързано, упорито пазейки дистанцията помежду си. По някое време, синът хуква нанякъде, а майката заридава със сухи очи и без да изпуска торбите, се втурва да го догони. Щом разстоянието помежду им се скъси до обичайните две крачки, отново лумват потоци от обидни думи. Какво делят? Вижда се, че се обичат. Непоносимост или навик? И защо не се карат вкъщи, а тук пред всички?!

Отначало се притеснявах да наруша интимността на сцената им. Именно интимността, защото макар да се карат на улицата, те го правят някак лично, изолирано от света, който в миговете на техните скандали, сякаш престава да се върти и застива засрамен от неволното си свидетелство на този сутрешен ритуал.

Синът безспорно е мухльо, също като Тилде, отсичам и аз. Че не може ли поне да вземе торбите от ръцете на възрастната си майка? Пъхнал ръце в джобовете, като пройдоха. Убеден, че е нехранимайко, започвам да се нервирам и бързо, с едно кимване ги подминавам, едва сдържайки желанието си, да му зашия един през лицето. Гледай го ти, безделникът! Подминал трийсетте , а още чака на ръцете на майка си. Личи му, че не работи. Навярно си и попийва и скубе, ли скубе пенсията на нещастната си майка.

Стигна ли в кантората, забравям и двамата на мига. Клиентите започват да идват един след друг, денят хуква през глава и освен за някоя цигара на тротоара, в компанията на Тилде и Киара и обедът около един, не ми остава време за друго.

Тази сутрин обаче, не преставам да мисля за тях. Не ги срещнах по път за кантората, както обикновено. Нямаше ги нито в началото, нито нагоре по уличката. Заседях се на тротоара повече от обичайното, дори закъснях с половин час за първия си клиент, защото упорито седях на ъгъла, пушех цигара след цигара и ги чаках. Въпреки, че е неприятна, сутрешната им сцена е част от деня ми и липсата й, дори повлия лошо на настроението ми. Денят някак не започва нормално.

В десет Тилде почуква на прозореца на кантората ми и настоява да изляза навън. Нещо се бе случило, нещо неприятно.

-          Микеле, да си виждал Киара?

Едва сега забелязвам, че от двете магазинчета, отворено е само това на Тилде, а другото седи някак неестествено пусто, току до нейното и спуснатите му завеси вещаят някаква тревога.

-          Не съм! Но тази сутрин не видях и онези двамата.

-          Кои?- запитва Тилде, но бързо се сеща сама и махва преднамерено с късата си ръчица.

-          Да се обадим по телефона у Киара.- предлагам, но Тилде потвърждава, че вече го е сторила от будката на площада.

-          Никой не вдига!

-          Хм, странно. Досега не си спомням да е отсъствала- примигвам срещу почти уплашените очи на Тилде и хвърлям угарката си в желязната кофа за боклук.

Тилде понечва да ми отвърне, но към магазина й се запътва клиент и тя притичва с дебелите си крачка, за да отговори на исканията му.

Странно! Какво не му е наред на този ден? Някаква нелепа мисъл, че между липсата на Киара и сутрешното отсъствие на майката и синът има връзка, се прокрадва сред чувството ми за тревожност. То нараства от нея и почва да ме плаши, но следващият ми клиент пристига и нямам време да му се отдам.

На обед Киара все още я няма. Тилде споделя, че е звъняла у тях още три пъти, но отново никой не е вдигнал телефона. Решавам да я потърся аз, от моя телефон в кантората. На третото позвъняване в слушалката прозвучава бодрия глас на синьора Кантоне, майката на Киара.

-          Добър ден, синьора. Обажда се адвокат Сондзоньо. Не се тревожете, не ви търся служебно.- бързам да пресека притесненията й.

-          О, Микеле, здравейте. Много мило, че се обаждате, с какво бих могла да ви помогна?

Майката на Киара, за разлика от дъщеря си, е била  истинска красавица. Виждал съм я многократно и следите от красотата й не са заличени даже и от годините. Освен това, тя е и истинска симпатяга. От онези, с които да се общува е просто като детска игра. Мила и лъчезарна, тя винаги се радва на успех при всяко свое появяване, където и да е. Изведнъж ми става неприятно, че с въпроса къде е Киара, бих могъл да я разтревожа. Може би тя мисли, че както обикновено дъщеря й е на работа. Докато съобразявам как тактично да я попитам знае ли нещо за отсъствието на Киара от магазина, нетърпеливата Тилде се пресяга и грабва слушалката от ръцете ми.

-          Ливия! - почти кресва Тилде- Къде, за Бога, е Киара днес?

За съжаление не чувам отговора на синьора Кантоне, но в помръкналия поглед на Тилде усещам нещо наистина неприятно. От друга страна съобразявам, че майката на Киара едва ли щеше да звучи толкова бодро, ако нещо с дъщеря й не е наред.

-          Щяла да с омъжва!- отронва Тилде, обръща гръб и си тръгва.

-          Чакай, Тилде!- догонвам я на вратата аз.- Да се омъжва ли? Така ненадейно?

-          Подозирах я отдавна!- не успява да скрие завистта в погледа си Тилде.

-          За кого, знаеш ли?

-          За онзи…- неопределено отвръща Тилде и добавя, по категорично- Мухльото!

Едва сега нещата почват да се подреждат и денят тръгва по обикновеному. И все пак в него витае нещо различно с привкус на яд, който струи от цялата дребна фигурка на Тилде и радост, макар и несподелена.

-          Какво ще кажеш да изпием по едно преди вечеря?- предлагам на Тилде, след края на работния ден. Съсипана е горката! Вестта за женитбата на Киара и дойде наистина като гръм от ясно небе. От двете тя е по- нахаканата и по- вещата във всичко. Дори да презира бъдещия съпруг на Киара, предпочита да има до себе си поне един мухльо, отколкото приятелката й да я води с едни гърди напред.

-          Да изпием, Микеле, щом си решил да черпиш.- отвръща Тилде. За пръв път я виждам така примирена. Не намира сили дори за жлъчна забележка, а това е специалността й.

На следващата сутрина, на ъгъла виждам само майката. Усмихната е, нещо което е повече от странно. Спира ме и ме заговаря. Сещам да й изкажа поздравления за женитбата на сина й, от които тя грейва и ми подарява може би първата си съвсем искрена усмивка.

После се разнася някакъв вихър. Ситно тракащи токчета препускат към нас, колкото ги държат късите крака на Тилде. Наконтена до неузнаваемост, тя се втурва помежду ни и се хвърля на врата на майката. Изумен гледам отстрани как Тилде сипе поздрав след поздрав и след като разбирам, че няма да ми обърне внимание, тръгвам към кантората си.

Магазинчето на Киара е вече отворено. Влизам да поздравя и нея, но се натъквам на мухльото. Той целият грее. Избръснат до синьо, с пригладен перчем, изглежда поне с няколко години по- млад от обикновено. После от склада се появява и Киара. Няма и помен от острите й черти. У нея се е появила необичайна прилика с майка й. Не, не е красавица, но вече не мога да я нарека и грозна. Може би просто влюбена.

Идва още едно утро. По пътя за кантората си мисля с какво ли да заменя вече бившите сутрешни скандали, на които доскоро бях свидетел. После виждам майката, с някакъв друг мъж, по- млад от бившия мухльо. Крачат заедно, пазарските торби са в неговите ръце. Говорят си тихо и спокойно, дори виждам как едва се усмихват.

-          Добро утро синьор адвокат!- поздравява ме първо майката и посочва към младия мъж.- Това е другият ми син. Съвсем скоро се уволни от армията и дойде да живее при мен, след женитбата на брат си.

Преди да успея да реагирам, изневиделица се появява Тилде, намига ми и се присъединява към компанията на майката и новопоявилият се син. Вече не е сърдита, нито безпомощна, напротив станала е по- решителна от всякога.  Изглежда, че на нашата уличка скоро ще има и друга сватба.