Дон Микеле - Петър Байчев

През два номера от моята кантора и точно под апартамента й е фризьорският салон на  Нина. Живее отдавна  в Рим, но все тъгува по своята Гърция, по белите къщи на Кавала, откъдето е родом, сините вълни, украсени с гребени от морска пяна, които според твърденията й подскачали весело току под балкона на големият й бащин дом и особено по гъстите, смолисто черни коси на гъркините, диплещи се досущ морски талази около кръшните им ханшове.

-          Дон Микеле- косите ви са като на Тасоските красавици. Ах, тези ваши палави къдрици!

Защо реши да ме нарича дон Микеле, така и не  разбрах. Аз съм  почти на нейната възраст, само с година- две по- млад, и е някак странно да го чувам от устата на връстниците си. Може би за това винаги й отговарям с подобаващо уважение- никога не я наричам само по име, а поставям пред него „ кириа“.

-          Ех, кириа! Да знаех, че такива знойни красавици има в Гърция, щях да взема една от тях за жена- шеговито й отвръщам , спомене ли редовният си комплимент, когато прескоча да ме подстриже.

-          О, не говорете така! Та вашата жена е същинска хубавица!- повдига палец към отражението ми в огледалото кириа Нина и затананиква игрива гръцка мелодия.

  На Тилде само й трябваше да чуе за дон Микеле, за да започне да ме взема на подбив. Не пропуска случай да ме нарече така и го прави с особеното задоволство, че, както  мисли, е открила едно от слабите ми места. Киара обаче го намира за съвсем логично.

-          Защо да не те нарича дон,  Микеле? Та ти си все пак най- образованият сред нас и ти приляга на хубавата професия и положението.

Тук Тилде обикновено сбърчва нос и изпуска тихичко през голямата си уста , подобно на прегрят чайник, струйки пара под налягане. Мълчи си обаче, защото въпреки, че  не й се ще Киара да е права,  няма  как да го промени.

Като човек, който си знае  мястото, за мен е важно уважението да се усеща, не да се чува, но да си призная чувствам се поласкан, когато фризьорката ме нарича дон Микеле.

 Нина не се радва на одобрението на Тилде, не само заради странния начин, по който реши да засвидетелства уважението си към мен, но и защото й завижда. Фризьорката има стегната стройна  фигура, сияйно лице, което не се нуждае от грим, за да е красиво и…разкошна коса, която не познава бои и помади. Тилде открай време  е решена като  натурализирана блондинка, поради което се изрусява, но тъй като процедурата иде малко скъпичка за нейния джоб, го прави по- рядко от необходимото и към края на месеца  русите й букли добиват издайнически черни корени. Обикновено по това време заобикаля отдалече фризьорския салон на Нина, за чието набито око това едва ли остава скрито и понеже Тилде подозира, че е така, беснее още повече.

Щом разбра, че ще се омъжват, Нина сама предложи на двете магазинерки  да им направи фризури за случая. Киара изпадна в небивал възторг, но Тилде не се изкуши даже при уверението на фризьорката, че това ще е нейният сватбен подарък.

-          Хм, та аз дори не възнамерявах да я поканя на сватбата си!- отсича  Тилде и се заема да разубеждава в решението й да приеме,  Киара.

Макар  да  подозирах, много  се изненадах, когато и двете ме поканиха за кум, но тъй като сватбите им бяха в един ден, трябваше да откажа на едната. Намъчих се сериозно с този избор и тъкмо, когато щях да хвърлям жребий ( за достоверност възнамерявах  да ги извикам в кантората и да го направя  пред двете ), Киара ме спаси от горчивата чаша.

-          Микеле, много бих искала точно ти да си мой кум, но и двамата познаваме Тилде. По- добре да си останем приятели, нали? Надявам се, че не се сърдиш, но реших да поканя Нина и съпругът й да ми кумуват, а ти приеми поканата на Тилде.

Хвърлям  се в мършавите й обятия и благодаря на небесата, че са ме дарили с такава приятелка. Киара е …голяма симпатяга!

-          Нека остане между двама ни- прошепва в ухото ми Киара. Огромното й сърце тупка зад щръкналите  ребра, отмервайки струящата  вътрешна добрина.

 

-          Вие италианците, не сте много добри в сватбите- уверява ме Нина, стискайки между белите си зъби фуркет по навик, докато подготвя прическата ми за кумуването, ден преди сватбите.

-          Хм- изразявам неопределено съмнение изпод ръцете й, които уверено подрязват разюзданите ми къдрици.

-          О, ако можехте да присъствате на една- едничка сватба в Кавала, щяхте да се убедите сам, дон Микеле, как разбираме от подобни тържества ние, гърците.

-          Докажете ми го!- смигвам в огледалото. Накарайте ме да повярвам кириа Нина.

-          За нас сватбата е празник. Имам предвид празник за целия град. Не е задължително да си поканен непременно, за да присъстваш  в църквата.

-          Почти ме убедихте- отново й смигвам

-          Ех, дон Микеле, защо не ми вярвате?

-          Вярвам ви разбира се, просто реших да се пошегувам.

Нина внезапно се сеща за нещо и хуква към апартамента си. Чувам гласът й да ехти по стълбището:

-          Връщам се на секундатааа…

Нина говори италиански много добре, но на места гръцкото „ссс“ е толкова изразено, че  понякога  нашият прекрасен език изпод красивите й устни изведнъж ми заприличва на насилен. Ето и сега, докато тича нагоре по стълбите първата буква от думата „секунда“ стърже ушите ми по- настоятелно от провлечената последна гласна.

Минутка по- късно тя влетява в салона с огромна снимка в двете си ръце. Като казвам огромна, наистина го имам предвид, защото снимката закрива не само лицето на Нина, но и цялата горна половина на тялото й.

Снимката е от нейната сватба. Красива като току- що родена от морската пяна богиня, Нина се усмихва изпод дългия воал на снимката. До нея е напереният й съпруг, а около тях им има толкова хора, че почти няма място за фон.

-          Колко много гости!

-          Охооо- гордо  измърква Нина.- И знайте, че това са само роднините.

-          А какви са тези снежинки, които кръжат около вас?

-          Това е ориз.

-          Ориз?

-          Да, ние имаме такъв обичай да хвърляме ориз върху младоженците. Между другото казват, че оризът е на пари и благополучие.

-          Интересно, наистина, май не би ми хрумнало точно за ориз- усмихвам се, докато се вглеждам в развеселените образи от снимката.- Ние обикновено хвърляме конфети. Нали знаете, онези малки  късчета разноцветна хартия. Във всеки случай сте попаднали на изключителен фотограф. Успял е да улови краткия полет на оризовите зърна преди падането им на земята.

-          И пак кажете, че ние гърците не правим по- добри сватби- доволно кимва Нина.

Съгласих се, за нейно удоволствие. Не намирам с какво толкова допринася за изключителността на сватбата един най- обикновен ориз.

-          Дон Микеле, предполагам знаете, че Киара покани мен и съпругът ми да й кумуваме?

-          Да, разбира се. Както вие сигурно знаете, че аз и жена ми ще сме кумове на Тилде

-          Разбира се…-  отвръща Нина, съсредоточена в оформянето на левия ми бакенбард.

-          Решила съм да привнеса щипка гръцки привкус на сватбата. Искам да е изненада, но ми трябва съдействието ви.

-          Кириа Нина, дайте да си говорим на ти, а? Ако ще сме съучастници, нека скъсим разстоянието  помежду ни.

-          Дадено- намига ми свойски образът на Нина в огледалото- Но само между нас. За мен ти си дон, скъпи Микеле и точка по въпроса.

-          Добре кириа.

На Тилде се  падна  да живее в съседство с Нина. Тя и по- малкият син на онази, вече усмихната майка, решиха да наемат жилище в района и единственото подходящо се оказа гарсониерата до апартамента на фризьорката. Макар и не особено охотно Тилде предпочете това пред възможността да дели един дом със свекърва си. Остави това за Киара, която пък не го намираше за проблем, защото в сърцето й имаше достатъчно място за всички. Това обаче улесняваше Нина и мен с изненадата, която им  бяхме подготвили. На Тилде щеше да й хареса всичко, което…кака го каза Нина…? Ах, да- е на пари. Колкото до Киара на нея щеше да й хареса всичко безусловно.

Нека го кажа,  сватбения ритуал мина  великолепно. Скромно наистина, но забележително. Дори Нина, според чиито твърдения ние, италианците, не го умеем много, заключи:

-          Какъв мил и хубав празник!

Да си призная, не очаквах, че Тилде и Киара ще се окажат истински красавици с помощта на грима и прическата, макар да  съм убеден, че красотата им се дължеше на щастието, извиращо от сърцата им. Щом дори Тилде не намери повод да се намуси, значи е била истинска доволна и щастлива. Поводът обаче се намери и честно си признавам, беше съвсем основателен. На всичко отгоре аз се оказах главен виновник…

Подредихме се за обща снимка пред магазинчетата на Тилде и Киара. Излишно е да казвам, че заедно бяхме по- малко от една трета от хората на сватбената снимка на Нина. При това там са само роднините й, а ние бяхме всички гости.

Като по- висок аз трябваше да застана отзад и незабелязано да хвърля шепа ориз над главите на гостите. Фотографът беше предупреден да следи онзи миг, в който оризовите зърна летят във въздуха. Беше ме уверил, че за него е фасулска работа- щяло да стане един път.

-          Не се тревожете дон адвокат ( името ми не запомни, но разбра, че съм адвокат и подочу Нина да ме нарича така), уверявам ви, че ще заснема всичко, най- важното е, че вие също ще сте в кадър. Аз съм всепризнат майстор!  Само не забравяйте да се усмихвате, докато хвърляте ориза.

И ето ме сега с майсторската снимка в ръце, сконфузен като всеки път, когато я поглеждам.

Пакетът ориз, който скришно ми подаде Нина излетя от ръцете ми щом понечих да ги протегна над главите на гостите и тупна право върху разкошната фризура на Тилде. Не стига че  прическата й се сплеска, но  Тилде така се стресна , че  подскочи почти два пъти над ръста си.  Оризовите зърна се пръснаха и уцелиха зяпналите от изненада усти на повечето от гостите, а празният пакет се залепи на лицето на Киара. Точно този миг фотографът е уловил майсторски.

Единственият, който гледа в обектива съм аз и при това изглеждам направо щастлив с нелепата си усмивка. Сякаш тържествувам от предизвикания провал.  

 Още са ми сърдити, даже Киара, и  вече не само съкрушената Нина, а  всички на  уличката ме наричат дон…дон Микеле Фиаско…