Краят на Играта - Марта Радева

         Всичко започна във времето, когато ми нахлузиха златна халка на безименния пръст и ме направиха безименен. И безгласен. Нямах още и двайсет и пет, а ме чакаше сватба, жената вече с корем като диня, тъстът ме гледа подозрително, тъщата нещо натяква; нашите, нали си знаят стоката – мълчат си и си гледат надолу. Пратиха ме дърва да поръчвам, а преспите до колене. Студ. Декември, рано се мръква. Треперя и даже си чувам горките зъби как тихичко потракват. И изведнъж гледам насреща си светло павилионче с новогодишна украса (тогава още не се празнуваше Коледа). Краката ми сами ме понесоха натам, а топличкото вътре сякаш ми гушна сърцето. Докато се усетя, вече попълвах фишовете, които премръзналите ми пръсти бяха поели от ръцете на усмихнатата жена зад тезгяха… До “Топливо” така и не стигнах. Но ми се размина без скандал: една от комбинациите (фишът беше от тото 1) ми донесе десятка и спечелих 111 лева. Бяха доста пари за онова време – повече от заплатата на един все още недипломиран висшист! Услади ми се и оттогава не пропусках нито седмица без фиш. И досега всяка вечер се отбивам в букмейкърския пункт на центъра. Е, пред жена си, разбира се, отричам, а и на съвестта ми особено не тежи – къде не отиват по два-три лева на ден.

         Вярно е, че оная първа голяма печалба си остана и последна, но поне парите  понякога си връщам. Пък и въпросът не е само в парите! Без надежда как се живее?! В началото си водех цели тетрадки със статистики и изчисления и само като ги погледнех, ми се стопляше сърцето. Прибирах се от работа, хапвах набързо и до полунощ сравнявах, пресмятах, предвиждах. После с тия тетрадки жена ми разпали печката, но сега, с компютъра, е по-лесно (и безопасно) – има си специални програми… Ама друго ми тежеше! Доскоро…

         Връщам се оная вечер вкъщи и още неразсъблечен се лепвам на компа и си пускам програмата „Резултати наживо“. Компютърът е в дъното на всекидневната, седя с гръб към стаята. Отдясно ми е телевизорът, пускам го и него на спортния канал. Англия – Висша лига. Евъртън и Челси играят, засега според прогнозата ми. Идилия! Отзад камината ми грее гърба, от кухнята се носи приятен аромат на нещо печено, в хладилника имам биричка от предния ден… Забравям като нищо и цупортенето на шефа, и интригите на колегите в офиса, и свидливия банкомат, дето вместо пари ми пусна съобщение, че наличната сума е недостатъчна да ми изпълни искането…

         Ама не случайно са казали хората, че рай на Земята няма! Скоро жената излезе от кухнята и се разфуча с една прахосмукачка наоколо. Вдигам си  краката да не ѝ преча, щом като тъй се е разчевръстила по никое време. А тя ми се изпречва пред екрана и ми пъха маркуча с четката в ръцете. Дъщерите щели да идват, а тя била още доникъде с готвенето. А за подаръци бил ли съм помислил въобще? Е как?! Отвърнах й невинно, че и на двете съм взел фишове от тотото, а тя така се разгорещи, че грабна маркуча от ръцете ми, притисна ме в ъгъла между компютъра и телевизора и дълго и напоително ми обясняваше какво мисли за мен, като при това се мъчеше да надвика бръмченето на прахосмукачката. И тогава нечестивите довяха тъщата от долния етаж. Вместо да ми се притече на помощ срещу 100-килограмовата си дъщеря, тя се включи в дуета с поредица от реторични въпроси. Какво съм бил направил за семейството си за тия 25 години? Проиграл съм  възможността да имаме къща, ами сме живеели в нейната; проиграл съм колата, та сме карали с децата колелета; проиграл съм апартаментите на дъщерите ни, та живеели на квартира; проиграл съм живота си; проиграл съм късмета на семейството си, проиграл съм и нейния живот, ега ти късмета, дъщеря й точно на мене да налети!... В това време на вратата застанаха нашите две дъщери – хубави като капки според баба си. Под изрусените кичури и очните линии на нито едната от не видях съчувствие. Но не мълниите в гримираните им очи ми изпепелиха сърцето, а голът, който Евертън вкара на Челси и с това съсипа окончателно светлите ми предколедни надежди…

         Половин час по-късно вървях сред неизринатите преспи по притъмнелите градски улици. В джоба ми се гонеха само левчетата, които бях приготвил за коледната баница, а ме бяха пратили да платя тока, че иначе щели да го спрат. В центъра опитах още веднъж да умилостивя оня банкомат, но той си остана все така непреклонен. Заобиколих по улиците и минах покрай няколкото познати букмейкърски пункта. Измежду коледната украса по витрините се виждаше как на малките масички вътре зъзнеха в якетата си слабовати мъже на различна възраст. Когато отблизо срещнех трескавите им очи, винаги ме пронизваше странното усещане, че надзъртам в огледало… Но сега ми изглеждаха далечни и чужди. Не разбрах кога съм излязъл от последната уличка на крайния квартал. Нещо забравено и все пак толкова познато сякаш ме блъскаше, заедно със зимната виелица, да вървя на запад, където слънцето отдавна бе потънало в преспите.

         Вече не усещах краката си, нито различавах нещо  сред искрящата еднообразна белота, знаех само, че не бива да спирам. Внезапно чух ситни тихи стъпки след себе си. Черно помиярче с издължени тъжни очички  ме настигна и предано тръгна до мене. Не помня колко време сме вървели така под облещената горе огромна луна, когато изведнъж то се затича стремително напред. Последвах го и тогава забелязах светлия павилион насреща, сякаш сред снежното нищо. Забързах трескаво напред, а светлото убежище сякаш също се забърза, напред и нагоре. Затичах така, че замръзналите ми безчувствени крака се отлепиха от земята и мракът ме притисна от всички страни. С усилие се изтръгнах от прегръдката му и се вмъкнах в светлината на едва открехнатата врата на павилиончето някъде горе. Вътре беше топличко и усмихната млада жена с чертите на Мадоната протягаше към мене снопче с фишове. Взех ги и се насочих към една от масичките. А там различих жена си, с тънковейното й младо тяло от първата ни среща, със срамежливата усмивка, която през последвалите 25 години рядко разделяше възмутено слепените й устни. Двете ни момиченца до нея, сега пет-шестгодишни, с радостно благоговение срещнаха очите ми и ми намигнаха съучастнически.

         Но на средата на малката кръгла масичка ме очакваше най-голямата изненада: някогашните ми тетрадки със сметките и прогнозите за мачовете, цели-целенички,  сякаш ме заслепиха със златната светлина на Надеждата, заради която бях живял.

Играта беше свършила.