МАРКОВ ФУТБОЛ - Цвятко Камбуров

Като ме питаш дали играя футбол, да ти отговоря:  ритам от малък, без да спирам! В нашия квартал си имаме отбор- събираме се в събота и в сряда и си спретваме по едно здраво мачле. Не сме професионални звезди –играем за удоволствие и здраве, но не сме и съвсем аматьори. Имаме си екипи, треньор, имаме си дори наше игрище - една равна и гола поляна отсам реката, на която сме си сковали врати от греди, а наоколо има даже и няколко малки насипа, върху които разполагаме малобройната си, но вярна публика. Играем засега само в махленската дивизия, но както вървят нещата, може да се придвижим и по-нагоре. За което силно се надявам…

           Имаме си обаче нещо, което ни отличава от всички останали отбори, и затова с гордост наричаме играта си „Марков футбол“. Това е нашият талисман – Марко, магарето на чичо Весо, който държи павилионче за цигари до моста. Той го връзва сутрин за единственото дърво в края на поляната и Марко прекарва деня там, сред сянката и бодилите.  Това му дава уникалната възможност да наблюдава гратис всички наши тренировки и понякога да присъства на мачовете ни. Всички момчета сме свикнали с него и много ни липсва, ако чичо Весо го отведе някъде по работа. Феновете на малкото отбори, дето са ни гостували, понякога се опитват да ни подиграят, като ни наричат „магарешкия  отбор“,но ние не им се сърдим. Те са духовно бедни хора – ако имаха такова мило същество като Марко, нямаше никога да говорят така!

          Нашият Марко е направо пристрастен към футбола и наблюдава с интерес играта. Когато съдията свири началото на мача, той издърпва веригата до последната й брънка и се разполага възможно най-близко до терена. С одобрително пръхтене отбелязва всяко наше умело действие с топката -  точен пас  или ефективна защита; когато противника надделява или –не дай-боже! –ни вкара гол, почва да рие недоволно с копито,  а когато е особено възмутен от някое неправилно отсъждане на съдията срещу нас, хвърля поредица от къчове.

          В началото това дразнеше треньора и той поиска чичо Веско да премести своя любимец в отдалечения край на поляната. Тогава, сякаш усетил какво му готвят, Марко легна на земята и не се изправи отново, докато ние не се примолихме на треньора да го оставим на предишното място. Нямаш представа каква топла благодарност прочетохме в малките му черни очички! Ние всички имахме чувството, че той ще ни заговори, ако можеше да го стори. Чичо Весо каза, че си е помислил същото – ако имало на тоя свят прераждане, бил сигурен, че неговия Марко е някой преродил се в магаре древен мъдрец!…

           Оттогава Марко стана неразделен наш другар.Той започна да взема и участие в играта. Как ли? Ще ти кажа. Ако някой ритне топката например и тя спре близо до него, той започва да я души, опитва да я настъпи и аха да я ритне! Не го прави –все пак е магаре, обаче веднъж  топката тупна до дървото, и той се затича, синджирът му зловещо издрънча и докато се усетим, видяхме коженото кълбо в устата му. Държеше с оголени зъби непознатия за него предмет, и сякаш се чудеше какво да предприеме. Може би изпитваше радост от това, че най-сетне е успял и той да вземе топката! Ние обаче не смеехме да си поемем дъх –очаквахме всеки момент фаталния гръм. Някой се сети да подвикне, после всички взехме да викаме „Пусни, пусни!“, а някой се обърка и викна „Подай!“- той ни разглеждаше с любопитство, после изведнъж тръсна глава и топката се търкулна на игрището. Разбра ни магарето, и подаде!

           Това се оказа само началото – още нищо не бяхме видели от „играта“ на Марко! Веднъж, в разгара на мача, противниковият нападател финтира няколко защитника и внезапно се озова пред вратата. Оставаше само да ритне и вкара гол. Той обаче се закова на място, и какво да видим – между гредите застанал Марко! От напрежение, от що ли, той се измъкнал от синджира и с цялото си великолепие  се беше изправил пред вратата. Всички спряхме да играем и взехме да се чудим как да махнем Марко оттам. Нали разбираш - магаре! Подканяне, подвикване –нищо не помага. На всичкото отгоре, около гредите се запазила свежа тревица и като взе да пасе оня ми ти мъдрец! Добре, че съдията излезе разбран мъж, прекъсна за двайсетина минути мача, докато не дойде чичо Весо и не отведе непослушника до мястото му под дървото.

          И това се оказа малко за Марко. Сега ще ти разкажа за последната му проява –може и да не ти вярва, ама си е истина –честен кръст ти правя!

          Беше миналата сряда, облачно и хладно време –само за футбол. Играехме с един аматьорски отбор от съседното градче за регионалната купа, и понеже срещата бе почти официална, имаше и трийсетина души публика.  Марко наблюдаваше срещата без особен интерес, с едно лениво и леко аристократично пренебрежение към феновете на чуждия отбор. Нищо не предвещаваше последващото му невероятно избухване. Към средата на второто полувреме защитата ни пак не се оказа на ниво, и противников играч се вряза в нея,  би силен шут , но топката вместо в очертанията на вратата се удари в задницата на магарето. То се сепна от учудване, и вероятно от болка, изгледа недоумяващо превиващата се от смях  публика, сви се и метна страхотен къч. Чу се силен плясък и недоумяващите ни погледи проследиха как като на кино изстреляната от него топка се заби в противниковата врата, прелетя между гредите и потъна в гъстия храсталак надолу към реката. Целият стадион онемя – няколко секунди се чуваше само бръмченето на мухите, после поляната се огласи от радостния рев на магарето.  Цвилеше, та се късаше оня ми ти Марко! И беше напълно прав – никой, дори и най-добрия футболист, не можеше да вкара такъв страхотен гол,  от  такава страхотна задна ножица! Сетне гръмна и стадионът , ние също   – заливахме се от смях, търкаляхме се по земята и сочехме ту Марко, ту противниковата врата., а неуспелите да видят тоя шедьовър само се питаха какво точно се е случило, та хората обезумяха така.

           Разбира се, голът на магарето не беше зачетен, макар да беше таксуван –както казват по телевизията. Той обаче даде криле на нашия отбор и ние така насвихме противника, че не му дадохме дъх да си поеме. Бихме с четири гола разлика. Не успяхме да вземем регионалната купа, но пък продължаваме напред.  Има и други мачове пред нас. Кой знае, с Марковата помощ  може и това да стане!

            Затова пък официално кръстиха нашето игрище „Марково поле“, кметицата ни даде грамота, а ние от отбора решихме да сковем една хубава ясла за зоб и нова стоянка за магарето, точно до централната трибуна –нещо като ВИП зона, където то спокойно да си гледа . Неговия футбол.

            „Марков футбол“!