Ако имах шапка... - Йоланда Цанева

 Денят беше към края си. Облаците сякаш се гонеха по небето, сблъскваха се и образуваха нови форми. Целият град блестеше, но дали от залеза или от всичките огледални повърхности не се разбираше. Големите сгради пореха височините, свръзваха се помежду си като паяжини и закриваха сякаш всичко.

Тук-таме се виждаше стръкче трева, цвете, дори храст, но се изискваха големи усилия, за да забележиш някое. Последният повик на природата отдавна бе забравен. Децата се раждаха и прекарваха живота си в затвора на цивилизацията. Въздуха, водата и останалите необходими ресурси се пречистваха  от големи съоръжения под и над повърхността. Животни нямаше.

            Една особа, жена, бързо вървеше по паважа. Хората отстрани я гледаха с недоумение, но бързо извръщаха глава – така бе прието – да не интересуваш или бъркаш в живота на другите.

... да бързаш, да ходиш пеша, да мислиш – все неща, които не са нормални за новото поколение. А жената бързаше, ходеше и определено изглеждаше, че трескаво мисли.

-          О, не! – мърмореше сама на себе си тя и си придърпваше кичурите. – Не, не, не...

Тона й беше толкова сърцераздирателен, а лицето й, сбъчкано като изсъхнала круша, че всеки би си помислил (ако мислеше), че й се е случило нещо немислимо.

-          Шапки. Хубави шапки. Евтини шапки... – чу се глас.

Продавач. Още една нелепост в новото време, където всеки има каквото поиска без никакви усилия (доколкото натискане на бутон е усилие, разбира се).

Жената спря рязко и тръгна към човека.

-          Какво искаш за една шапка? – пренебрежително попита тя.

Старецът я погледна, погледна шапките и се усмихна:

-          Нищо за красавица като вас – само една целувка по бузата.

      Жената се отдръпна рязко и лицето й позеленя – в свят на незаинтересувани интроверти, „приятел“ и „любов“ бързо губеха смисъла си. Крайният индивидуализъм бе довел до убеждението, че никой не разбира никому и всеки опит за опознаване е безсмислен.

      От усиленото размърдване на сивото й вещество, преценявайки „за“ и „против“ целувката, й се появиха няколко бръчки.

-          Мога да ви целуна по ръката през кърпичка – неуверено промърмори тя.

-          Хубаво. – прихна старецът.

      Тя извади кърпичката си, погледна я със съжаление и му целуна ръката. Той й даде случайна шапка и тя веднага си я сложи. Огледа се в съседната витрина и намръщено каза:

-          Доста незадоволително, впредвид усилията, които положих... нямате ли друга?

Но продавачът беше изчезнал. Сякаш се бе изпарил в пустата навалица наоколо.

-          Хъм. – изсумтя тя и се качи на подвижната пътека. През следващият половин час се оглеждаше във всяко стъкло, което зърнеше. Накрая след известен брой мръщения, присвити погледи и фалшиви усмивки, тя реши, че нейната неземна красота прикрива грозната шапка.

Споменът за стареца отдавна се бе изтрил от паметта й и тя се прибра в дома си. Той не беше кой знае какво – семпло, но някакси и разхвърляно, но за нея беше перфектен във всяко едно отношение.

      В тона на историята можем да добавим и, че особата седя до вечерта пред огледалото и накрая изтощена заспа с лика си в празното си съзнание.

      Някъде там, в далечното царство Надежда , старецът си каза с усмивка:

-          Добре, че й дадох тази шапка, че и остатъкът от мозъка й щеше да излети...

      Той си взе останалите шапки и продължи по пътя си, където да спасява и други мозъци от изветряване.

***

Как мислите – дали ще му стигнат шапките??