ДЕБЕЛ МУ Е КРАЯТ - Христина Панджаридис

   Как да го кажа по-толерантно? Нали сега тази дума е най-модерната. Уж говорим за свободна преса, а не можеш да си кажеш каквото те гъделичка по езика... И за да не ми излезат пъпки като в пубертета от премълчаване, реших да си го напиша в дневника, та да ми олекне.

   Закръглена бях. Сега вече съм си мощна. Посетих всички диетолози и какви ли не режими изпълнявах. Повече пари похарчих, отколкото теглото да свалих. Примирих се. Започнах да гледам нагоре, а не надолу към ширината си. Масивна съм и красива - почти копие на ренесансова дама, но съм се родила късно. Никой не цени гривничките, които се образуват по тялото ми и меката плът. Не ме взимат на сериозно. Приятели си намирам, но мъж да пожелае да живее с мен, да е влюбен – не се решават, горкичките. Страх ги е от мен. Привижда им се, че ги грабвам мчесто гюлето и подобрявам световния рекорд. Всички гледат манекенките и страстга им изкипява от тенджерата с мляко. Всички се прехласват по еднометровите бедра, сякаш ще се спускат със ски по тях или по дългите изрусени коси – та нали после ще трябва да ги събират от ваната, за да не запушат канала.

   Спечелих първо място в конкурс за “сочна жена”, покрай наградата – едногодишен абонамент за ягодов сладолед с шоколадови пръчици и лешници, напълних чували със смях и нецензурни комплименти.  Затворих се вкъщи. Ако бях вино – щях да узрея и да струвам много пари за познавачите. А аз – една мека и щедра на пипане жена.

Замесено тестото с необходимите продукти – втасва. И аз – барикадирайки се между стените на дома, разхождайки само по тъмно широките си рокли, добих аромат и вкус. Идеята бухна в мен!

   Отидох си на село, а там останали само мераците на пенсионерите. Денем подпират оградите на градините си с приказки и спомени, вечер не използват електричество – греят си разговорите със звездите или луната. И замезват със сладки круши и ракийка. Селото като сочна ябълка. Наедряла на слънцето и пила вода донасита. Рекичка минава и няма легенди да е пресъхвала. От високото извира и се носи хладина. И поляни колкото щеш, и малки баирчета, и борова гора. Пейзаж ти се открива – запечатвай го и пускай картички за продажба.

   Ветеринарният лекар, благ на приказки и мълчалив - стане ли дума за годините му, преглежда за разнообразие и животни, и хора. Тялото му е сбор от апетит и жажда, а сърцето му разстлано халище. Можеш да се завиеш и да те стопли. С пристигането ми ме заля с усмивката си:

-          Добре дошла! Толкова мъже сме се събрали, а знаменоска си нямаме. Ще останеш, нали? – и да не би да размисля, вечерта ми донесе буркан с домашен билков мед. И едно вкусно месце – да опитам какво е пасло на зеленина и на воля.

 Кандидатирах се за кмет, кметица де, и като най-млада и амбициозна единодушно ме избраха. Атакувах журналистите с изрязаните си деколтета, а от тях имам какво да покажа, и те ме изстреляха в публичното пространство. Отначало пристъпваха кротичко около мен, но щом ме показаха и по телевизиите и вдигнах рейтинга на потъващите предавания, селото стана хит. Интерес към изоставените къщи, към пустеещите земи, към заключените училище, читалище и спортна зала. Молби като предложения за женитби заваляха към мен. Едни молят за работа и обещават да доведат инвеститори, други идват с малките си деца и смятат да родят още, фермери гарантират развитието на дребен рогат добитък, гъбари предричат свръхпечалби от производството на печурки и пачи крак, преводачи сънуват туристи по пътеките на селския екологичен туризъм...

   Ха – паднахте ли ми сега! Сложих кантара и щом кандидатът не оцелваше стоте килограма – дисквалифицирах го. Обградих се със себеподобни. Никой не ми гледа в чинията и не изрича забележки колко пъти съм си сипала допълнително.

   Слабите да му мислят!