Когато видиш хубава жена - Мади Москин

  Аз съм Гошо. Да бе, верно, хубавец съм си, ама дълго време нещо не ми вървеше с жените, та си бях само пиле. Днес е друго, ама да ви разправям..

  Един ден – жега, та не се диша, имам уговорка с Ицето да се намерим на басейна. Ицето е мой съученик, с когото случайно се намерихме тук при един запой, обаче той, за разлика от мен, е дошъл в Германия  да учи. Аз, нали съм си по-ранобуден, вече съм на самото място и гледам къде да просна хавлията. Не, не, не съм тръгнал да свалям мадами. Неее… Ама, пусти му очета, все се озъртат да мернат някоя готина самотна гургуличка, че ако може и на родна реч да гука в комплект.
  Телефонът ми звъни. Ицето. И тъкмо започвам да му обяснявам к`ъв е гъч и как няма къде една бомба да хвърлиш, та да гръмне (тогава още нямаше такива трескотевици по Европа), я виждам – изваяна като статуя! Не, не! Формите ѝ като на амфора от древността. Със загар цвят капучино… И като ме погледна, малииииииий, гърлото ми пресъхна, езикът ми се удебели… Ицето ми говори нещо по телефона, ама аз само го отчитам, без да го чувам, докато не започва да крещи като побъркан: „Ей, брат, к`во става бе? Жив ли си? Ехо, ехо, ехо! Отговори, бе! Гошо, бе!“, та ме връща в реалността. „Ей, Ице, - му викам аз - една мадама тука, ама същинска Русалка, ми взе акъла, та ще се пробвам…“. „Нашенка ли е?“ – пита Ицето. „Не зная, чете май немска книга.“ – му отвръщам аз. „К`во ще се пробваш бе, идиот – крещи тоя – като не знаеш бъкел немски?“. И аз му затварям.  
  Прав е Ицето, не зная бъкел немски, ама…

Ама нали вуйча ми, дето ме убеди и уреди тук да бачкам, все казваше: „Видиш ли в Германия  хубава жена, я заговори на български! Сто процента  е нашенка.“
  Верно, изпробвах го, работи. Поне на петдесет процента. Така попаднах на няколко хубавелки с говор по нашенски. Ама едната я питам: „К`во работиш?“, а тя ми отговаря: „В Макдоналдс пържа картофки.“ и си бърка в носа, та чак ще си избоде окото. От тогава заобикалям Макдоналдса отдалече. С една друга сладуранка се запознах преди  Нова година и си викам: „Излезна ми късметът за празниците.“, ама тя взе, че отиде да посреща Новата във Франция при няк`ва брат`чедка и после като видях к`во е писала във фейса, лошо ми стана. Оказа се голяма „умница“. Беше се изцепила: „Кой идиот ме накара да дойда в тая тъпа държава, дето по всички телевизии говорят само на френски. Че и Нова година ще посрещат час преди Родината, ама аз ще си я посрещна по български…“.  Леле, наистина ми беше излязъл късметът по празниците!

  Та сега стърча пред това великолепие на природата до басейна, устата ми е пресъхнала, та не мога две думи да отроня ни на немски, ни на български и се въртя като гламав. Тя ме поглежда с досада и пита: “Was?“ (какво?). И внезапно ми просветва, че мога да я питам дали мястото е свободно. Изравям из мозъка си думичката „frei“ (свободно), казвам я с някакъв странен и за мен глас, сочейки към земята. „Wiе bitte?“ (как, моля) изчуруликва тя и ме поглежда учудено. Аз преглъщам с огромно усилие и повтарям „frei?“. А тя: „Nein, nein, nein.“ и продължава да чурулика на немски и да ми прави знак с опакото на ръката си да се дръпна назад. От цялата тирада разбирам само две думи, но те са достатъчни да схвана, че чака приятел или приятелка. Аз пристъпям несигурно заднишком, но явно все пак предизвиквам интереса й, щото изведнъж казва: „Stop! So ist gut.“ (Стоп! Така е добре!). „Перфектно!“- си казвам аз и хвърлям багажа на земята, а след него и аз се мятам по корем, ама така, че да следя пиленцето.

  Ех… Хубаво казваше кака… Не бе, не ми е сестра. Тя е жена на бригадира, дето ни беше взел в бригадата, че и в квартирата.

  Ей, фурия жена ти казвам. Късмет му излезе на батю – тъй го кръстихме, щото все викаше: „Туй тъй ша го напрайш, батювото, онуй – инъче батювото…“, та късмет му излезе, че се бяха запознали в мрежата и той й прати пари да дойде. Ние му викахме, че е някоя мошеничка, че ще го излъже, ама тя взе, че долетя. И ни разказа играта! Като ни емна да подреждаме и чистим редовно, да се перем и къпем… Щото… ние с другия колега си бяхме спретнали чудна кочинка в нашия си кът. Ама имаше и екстри - докара каката Булсат-а и батю прекара интернет, че бяхме се побъркали от скука – работа, пиене, спане… Ама как готвеше, малей, пръстите си да оближеш. Цяла седмица ни готви, блажена работа. Чувствахме се, сякаш бяхме в рая. Ама една вечер рече: „Вие да не решихте, че съм ви осиновила? Това беше промоция. Ако искате да ви готвя, трябва да имате принос, щото се готви с продукти, а те струват пари “. Чак ни приседна. И ние бунаците, нали сме си горди пичета, рекохме: „Тая ли ще ни диктува живота? Я да си гледа работата!“ И се върнахме към нашата сухоежбина. Ама късметлия се оказа батю – за месец-два заглади косъма, а тя си беше и хубавка и се разбираха чудничко, та съвсем му легна на сърце и после взеха, че се ожениха.

  Та тая кака все ми опяваше: „Учи го, бе, Гоше, тоя език, щото си млад и ще ти трябва! Щом си дошъл в Германия, трябва да знаеш местния език. Ще вземеш да си харесаш някое момиче, не мож` две думи обели!“  Ама аз й отвръщах, че не ми трябва, щото бяхме все българи и сърби във фирмата и си се разбирахме перфектно. А и нали хубавите жени тук са българки…

  Е, да, ама…

. Вече десет минути я фиксирам - не мога да откъсна очи от тая икона и засичам, че и тя не е безразлична – от време на време ми мята святкащи погледи, ама се прави  на скромна и че е заинтригувана от книгата.

 Изведнъж нещо дребно тупва върху гърба й и тя подскача. Аз се изправям и с един  скок съм до нея. Виждам как нещото се търкулва по гръбнака ѝ право в бикините. Бръквам с два пръста и с ловко движение го измъквам. „Was maсhst du?“ (Какво правиш?) крещи тя и ми залепва звучна плесница, а аз ѝ показвам нещото и изненадващо и за мен самия, казвам кротко: „Калинка, малка, сладка калинка. Червенка, с черни точици. Можеш да си пожелаеш нещо…“. Тя ме гледа свирепо, ама мен не ми пука. „Не ме разбираш, нали?“, питам аз, вдигам безпомощно рамене и ѝ подавам гадинката. За секунда гневът ѝ изчезва и тя поема калинката, а аз се връщам на мястото си и сядам, без да я изпускам от поглед. Направо ще я изям с очи. Мацето ме поглежда изпод вежди, усмихва се нежно и говори нещо тихо на червената точица, която в един миг разперва крилца и литва право към мене. За малко да ми влезе в устата, както бях зяпнал.

  В това време звъни телефон. Също като моя, но не е. Русалката става, чуруликайки нещо на немски и маха на някого – явно приятелят ѝ или приятелката идва. Само след минутка пространството между нас се изпълва с крака и чанти. Аз не любопитствам и се правя на разсеян. Чувам звучни целувки и един познат глас: „О, Кальо, много си готина!“. Изведнъж ми просветва и се сещам, че е на Ицето. „Нали?“ отвръща моята нимфа и ченето ми увисва до коляното ми. „Кого си вързала? Тъкмо обяснявам на Ицо, че си хванала някой нашенец за канарче, щото все на немски ми говориш.“ - заобяснява друг чуруликащ глас и аз се опитвам да се слея със заобикалящата ме трева. Обаче Ицето ме открива и започва да се смее, а на мен ми става още по-зле. „Гоше, тъкмо исках да те изненадам и да те запозная с братовчедка ми – хубавелката Калина, ама ти май вече си я свършил тая работа.“- квичи той и едва се разбират думите му, а аз целият пламвам…

  Права беше кака, като казваше: „Учи го бе, Гошо, тоя немски, че да не изглеждаш като глупак пред интелигентните нашенки!“. От друга страна малко ми поолекна, щото и вуйчо се оказа прав – най-хубавата жена тука е българка.

  Айде, много се разприказвах, а бързам. Отивам да се запиша в университета – моята Калинка-Малинка, ме чака…