Хероят - Антоний Танков

С тоа патреотичен разказ я сакам да ви дигна националната гордос, та да да не са срамувате, що сте деца на най-смелеа и горд народ. Да не ми фалат такиви измислени герои куту Уилям Уолъс, Брус Уилис, Арнолд Шварценегър, Рамбо, Бон Джоу и Барбара Стрейзънт. Ния имаме нашите капитан Петко Войвода, Райна Княгиня, Дан Колов и Джон Атанасов, що е дал на целио свет купютура да кльоцат там евро-американските пеераси. Какви е деца раждала и продължава да ражда българска майка юнашка...

Едно таквой чедо беше Личко ут наше село. Беши камара мъж 150 кила, и палски и сланини преливаа от него. Със зор са побираше у гащите си, а на гърбиню беше опънал един потник от най-големия размер, къде му седеше като боди и косматото секси пъпче са показваше отдоле ораасло у китка космарлак. Секи ден он праеше геройства на масата, ама за работа ич да го не дириш. Не беше он по таа част, ама за сичко си има ора. Тава беше герой, а не работник. На седанье омиташе по полвин ягне и по 2 кани вино. Беше център на компанията бай Личко и на всеки събор са прикаламуташе по къщите, та да се наеде и напие, а па ората го канеа, та да гледат саири и да слушат глупости. Да ама таа годин стана малък непредвиден инцидент, къде моаше да струва живота наа бай Личко.

Беше дошел на събора да гостува на Пенко Горов. Наредиа софрата поде асмата и наседаа. Виното са леаше куту бара, докъде чекаа ястието да са опече. На Личко главъта са замая. Баце Пенко го бъзна:

-Абе, Личко, кога ши са ловиш на работа ти, бе? Къде одиш по цел ден?

-Ей, Пенкоо, ннема а та лъжем, я. За мене нема делник ни празник. Толко съм зает, че немам кога да одим на работа.

-Ми кво си са толко зафанал? Еиш къв си мъж двеста кила! Работата ши побегне от тебе ако са напнеш.

-Ей, Пенкоо, моа да са смеиш, ма я куту са дигна сабахлем къде пладне, пръво идем та стръсим кюнците. После седна, та апна и така до следобед. После слеена до кръчмето, да чуем новините из село. Прибирам са дом за обед. Куту свръша, а уно ми са доспи къ съм яднал и са опънем, та полегнем. По некоа време се дигнем да пикам, а уно станало време за вечера. Едем, глеам музикалните предаванеа или мачове и оно доде па за леганье. Я немам време за нищо, бе човек!

-Мълии, да та жив ожалат! Ми некоа згодна булка докача ли ти скоро? Ти от тава шкембе моа ли да си видиш патката, кога пикаш?

-О, под голем камък и голема риба. А таа мешиня е путкоизхвърлячка- напомпа тумбака си гордо баце Личко.

Така неусетно мина времето и Веска Горова принесе готови две тави гньетени чушки с ориз и кайма.

-Мълии, къ обичам я такаа!- зарадва са Личко.

-Ей, Личко, давам ти, колко сакаш да едеш.

-Па тава ше изам я и за още ше има место.

-Не моаш!

-Кой ти каза?

-Я ти каам.

-Да са фанеме ли на бас? Ако ги изам ше ма раниш и поиш идин месиц!

-Давай, да му милата мамка ебем!

И са изстъпиа сички надзаде да гледат сеира. Личко отвори устата и гньете, гньете, гньете, докъде омете пръвата тава. Апетитът не беше го напущил и почна втората. Муа, джвака, лигави са и остана по-малко от полвината. Юнакът го изби пот, ама щеше да са изложи ако са откаже сега. Затава продължи с по-бавен темп. Ранъта зе да му заседа тука на гръцмуна, та отпиваше по некоа гълток винце да прокара.

-Айде останаа още четири чушчици! Не отказвай са бъш сега!- подкокоросваше го Люпчо. Пенко па са надаше да спечели баса, иначе треаше да рани тоа изпорак цел месец, а това немаше наяждане. Това беа най-трудните 4 чушки. На секи залък на Личко му подригваше, като да връне поръчката. С върховни усилия на волята са сдръжа. Донагньете квоа останало и доволен са изпружи на пейката. Беше абсолютен, безспорен победител.

-Олеле, майкоо, тежко ми е!- повайка са героят, на който и стопанският ньерез би завидил. Това бе нечуван подвиг у село досега, пръвият и единствен човек къде е успел да измуа наведнъж 42 гньетени чушки. Точно толко побираа двете връшни тави.

-Майкооо, умираам! Сцепи ма стомах!- сгръчи са чутовно смелият уестман- Ни моа да повръна даже. Ши са пръсна.

-Викайте докторо!- някой се изкряска.

Не след много доктор Чавдаров довтаса. Беа го дигнали и него от масата. Пипна он огромното, напръчено шкембе на Личко и заключи:

-Илеус!

-Кво е тва, бе, докторе? Ше умрем ли?

-Епа моа и тава да стане? Заклещило ти се е черво. Требва да идеш до града и да постъпиш в хирургия. Иначе ше умреш.

-Ама, докторее, я нещем да ма цепат! Не моа ли с апчета да мине?

-Ей, Илийчо, има три причини за умиранье, от глупост, от простотия и от естествена смърт. Ти от кво мислиш ще умреш?

Нашият герой го приеха у болницата. Турнаха му сонда и му направиа клизма. След, като се изсра, като самосвал Личко беше вече нов човек и моаше да продължи безкрайно смисленото си съществуване. Кой моа да се мери с назе? Винаги ше си бъеме велик народ. Докъде Уилям Уолъс сече глави у борба за свободата на народа си, ния ше плашиме свинките с яденье и пианье.