МАГАРЕ ЗА ПРОДАН - Драгни  ДРАГНЕВ

       Сред двора на бай Димо от село Пчеларово клони висок орех. Където сянката на ореха е най-дебела, седят двама души – Иван Узуна от съседното Дъбовик и бай Димо. (В село Дъбовик е родена знаменитата Дора Габе).

       Буля Димовица, няма си друга работа, стърже двора с дълга метла.

       Сега на село, нали знаеш, магарета много, а коне няма, приказва бай Димо и смуче цигара. Конете май на салам ги правят…

        Иван Узуна се смее и устата му бълва дим, понеже и той пуши, за трима обаче. Правеха ги, вика, бай Димо, в онез времена… Бе, питай жената, противи се човекът от Пчеларово. Купя салам от хоремага, тя ще рече :”Що си даваш парите за тоя салам, на конско мирише”. Жена, вика й, кажи му, че е тъй. Буля Димовица нищо не чува, дави се в прахоляка. Велико ма, крещи той, кажи на Иван Узуна прав ли съм за салама…Да го ядат кучетата, да го ядат, махва с ръка жената…

        Казах ти я, обръща се към Узуна той, понеже държи на думата си. Мирише й, туйто.

        Иван Узуна пак се смее, не вярва. После се сеща защо е дошъл и си гледа часовника. Четвърт час имаш, досеща се бай Димо. Ако искаш да знаеш, магаретата и те са на свършване. Колят ги за наденица…

        Узуна отново поглежда часовника си. Стяга си гащите, кани се да тръгва, един вид. Аз викам да направим пазара, че да си хващам пътя, дума той.

        Не ми е за даване туй магаре, взе да върти и сучи пазарлъка бай Димо. Много окумуш, много кораво, казва, такова магаре не си виждал…Нали го видях, разперва ръце Иван Узуна, само да не излезе урсус и да ти го върна… Изкарах му аз ината с работа, ама надве съм, продължава бай Димо. Толкоз път си бил, а с празни ръце да се прибереш… Пък и тая заран като го напоих, домиля ми, значи… Хай сега, едно магаре да ти домилее, подиграва го Иван Узуна… А бай Димо му шепне на ухото :”Не вярваш, ама като се скарам с булката, с него си приказвам. Нищо не му разбира тиквата, ама мига с очи, слуша и мене ми олеква.”

       Узуна кандисва на приказки и направо отсича : я стига си го усуквал, ами казвай цената. Мисли бай Димо, мисли, почесва се зад тила и му казва да даде двеста и петдесе и да го взема. Двеста и петдесе ли, ококорва се Иван от Дъбовик. Слез по-долу, бе човек. Ти искаш харизано магаре, не се съгласява бай Димо. Хай, двеста и двайсе, вика Узуна. Я, то ми изяде петдесе чувала ярма и един хамбар царевица, а ти ярмата му не плащаш, дума бай Димо.

        Купувачът пали нова цигара. Ти магаре не продаваш, ами кон, казва той. Добре, колко даваш, става от мястото си бай Димо. Иван Узуна вади тесте пари, сто и петдесе, вика, чети ги.

        Двоуми се бай Димо, но прибира парите, без да ги чете. Давай магарето, казва Иван Узуна. Двамата заобикалят къщата и навлизат в задния двор. Буля Димовица пуснала радиото – прозорците дрънчат. А магарето – в земята потънало.

        Тая заран го напоих и под сливата го вързах, спира шашнат бай Димо. Хай сега, гневи се Иван Узуна, баламосваш ме с туй магаре. Ще седна за едно магаре да се кепазя, тъй ли, вика бай Димо. Ами виж, юларът е тука, а него го няма, дума другоселецът.

        Чуди се бай Димо какво да прави, да струва. Иван Узуна пък се чуди на ума му. Щом има жива стока за продарн, вържи я като хората да ти е мирна главата, гълчи го той.

       Връщат се под дебелата сянка и бай Димо крещи като бесен на жена си. Тя се показва на прага с нож в ръката и обелен картоф. Спри туй радио, да ти опустей и радиото, вика, магарето го няма… И таз хубава, чуди се буля Димовица, нали беше под сливата заранта… Беше, ама офейкало, тюхка се той… Чумата да го тръшне, кълне жената, на бозлука го търси, къде другаде…

       Двамата мъже излизат на улицата. Съседът дядо Митьо седи на пейката и кротко пуши с цигаре. Да си видял мойто магаре, пита го бай Димо. Дядо Митьо глади мустак и клати глава отрицателно.

       Тръгват към лозята. Вървят, мълчат и не се поглеждат.

       Слънцето се кани да слиза на оня свят, а край лозята не се вижда кьораво магаре.

        Е, да си хващам аз пътя, разперва ръце Иван Узуна и рови из джобовете си. На ти парите, досеща се бай Димо и вади парите. Чети ги, вика, ама другоселецът не ги чете.

       Искат още нещо да си кажат, но си обръщат гръб и се разделят като чужди.

        Стигнал, не стигнал портата, бай Димо чува магарешки рев. Спуска се зад къщата – магарето седи под сливата. Мига кротко и захваща да си дере гърлото, за да го чуе магарицата в другия край на селото.

        Вкъщи радиото свири, ще дигне покрива. Нахълтва вътре бай Димо, удря един палец на клавиша и слага ръце на кръста. Ти ли скрои тая магария, вика на жена си, а тя плете на две куки и си брои бримките. На калпака си не приказвам, вика, къде го скри… В мутвака, отсича тя… Как ти го роди тиквата?... Досвидя ми, отвръща тя, бива си ни го магарето… Бива го – вятър! Калпаво магаре, щях да го продам…

       Някаква сила изправя изведнъж буля Димовица, тя усеща кураж и тръшва плетката. „Ще го продадеш! – крещи му тя. – Намислил го вече, дъртакът му с дъртак. Като се скараме за нещо, ти бягаш в кръчмата, а аз на магарето изплаквам мъката си…”

        Бай Димо зяпва изненадан и сгъва юмруци, но на момента го хваща срам. На стари години хич не му отива да бие жена си. Крие ръце в джобовете и се измъква навън.