Вредна булка - Анка Келешева

           Тази сутрин си говорим по скайпа с моята братовчедка Надя и аз, нали вече малко ми липсва, много ми пречи, й разправях колко работа съм свършела вчера и сутринта и то не бяха хвалби, не беше чудо, а тя ми вика:
            - Вредна булка!
            - Ох, ако знаеш как ми се работи, ама няма как – остарях вече – отвръщам й аз и почвам да въздишам, а тя отново казва:
            - Вредна булка!
            Нацупих се, а тя почна да се смее. Така разбрах, че по софийско „вредна булка“ наричат работните жени. Вредна или полезна, не знам, ама и на вас да ви разправям, та да ми влезете в положението... Какво да правя като домашната ми помощница се разсърди, че малко й плащам и ме напусна. Сега си търся пак, ама да е от мъжки род. Домашен помощник – добре звучи, ама като знам, че те все са на голямо налитат и като чуят, че ги търсиш работа да ти свършат, крият се като бълхи в гащи. Искат на тях да им шетат. Да имат много здраве, да си търсят по-млада и по-така засукана, а не като мене. Пък аз като се разшетам - оле, мале, не си знам силата. Стига само да ме осени музата. Хубаво, че тя ми е добричка, жали ме, рядко ме посещава, оставя ме спокойно да си гледам старините и живота да си гледам... Да, ама този път – не! Вече наближава есента, нищо, че още се пържим като в дяволски тиган от горещина и се молим да стане по-хладно. Сега има и зеленчуци и плодове, а българинът е научен /поне така съм слушала да разправят/ да й се радва, но да не забравя, че след месец, два ще дойде онази бялата, страшната, че като завее, като зафучи и затрещи, завали сняг и стане студено, няма да има от тези благинки, та гледа  нещо да приготви и за тези лоши дни. През септември като задимят тези ми ти огнища край стоборите, като се запържат едни лютеници, варят консерви, компоти, истински малки частни фабрики. Та и аз, да не остана по-долу от другите, нали се мисля за българка, вчера поизпекох пиперки, изпържих патладжан, сготвих си любимото ястие имамбаялдъ. До тука добре. Поизморих се, но нали пък ще имам благинки. Уж малко, ама не е за един ден, не е за седмица да го консумирам, поисках да прибера нещата в камерата на хладилника да има за по-дълго време и евентуално за студените дни. Да, ама – ядец!. В камерата няма място. Пусти женски задачи-нанизани са, като зърна от огърлица. Решиш едната, тя води за ръка друга и тя застава пред теб и чака да я решиш. Оправиш се с нея, тя ти води трета и така нататък и така нататък до безкрая. А женската работа е като извор с голям дебит. Колкото и да черпиш вода от него, тя все извира, извира. Та и моята работа. Ето ти нова задача. Да рязмразя хладилника, да го поразчистя и да направя място на новите произведения на кулинарното изкуство. Сутринта свърших и тази работа. Но... сега пък - потекла вода от хладилника. Взех да я обирам, но защо пък да не забърша целия под на стаята. Стана едно хубаво, приятно, ама задачите не са свършили, че трябва да пера кърпите, но има и други неща и ето, че станало цяло пране. Пък и от камерата извадих една по-голяма кутия с нарязана на локумчета тиква, която заема място на две кутийки, пък и е време да я изпека, щото ще излезе и новата реколта тикви. Сами се убеждавате, че няма край. А на мъжете какво им е? Помолиш го да ти свърши една работа, а той се прави на интересен. Горкичкият! Дали е забравил как се работи или така по му отърва, все казва, че е зает. Да бе, зает. Да иде сутрин в кафенето, да кисне там с часове и да играе табла, шах или карти с приятели, това му е заетостта на него... Какво да се прави?! Като няма кой да ми помага, викам неволята, тя праща музата ми и аз искам, не искам, ставам една такава – "вредна булка”, по-точно "вредна баба” и... Дали да не отида и на пиацата, а?...
            Това е от мен, другата е - да сте живи и здрави, приятелки. Е, хайде, от мен да мине - и приятели! Пък, ако ви излезе работа, не се притеснявайте - аз съм насреща. Колко му е да съм вредна и за вас!