Баба Анка вчера, днес и утре - Анка Келешева

            Захванах се и аз като другите работни жени - добри домакини, да реша една домашна задача - нищо работа, дето се казва - да изпера в банята пътеката, дето я постилам в коридора. Толкова просто и лесно като си мислех за това, каквото ми предстои, няма нищо сложно – поливаш с вода, слагаш веро или прах за пране, търкаш с четката, пак поливаш и готово. Да, ама като се разпуфтя оня ми ти локомотив, също като на русенския влак, когато изкачва височината край Змеево, като се разтрака онзи ми ти мотор, като развалена вършачка и напира - ще разкъса гърдите ми и заседна на гърлото… Добре, че отворът му се стори малък, та там си остана. Иначе какво щях да правя без мотор? Като видях дебелия край, легнах с валидол под езика и лека-полека всичко си дойде на мястото. Лежа си аз, дишам дълбоко, успокоявам се и си мисля: „Ех, бабо Анке, бабо Анке! Така ли щеше да е преди еди колко си години? Никой не ти помагаше, сама си вършеше всичко - и с блажна боя боядисваше, като е за боядисване, и миеше и врати, и прозорци, и тупаше, и переше, и пазаруваше, и готвеше, и по една дузина престилчици простираше на дълъг тел, че и две плюс, защото когато малчуганите ходеха на детска градина, се работеше и в събота до 13 часа, а ние трябваше всеки ден да сме чистички. Нямаше майка, нямаше свекърва да помогне… и най-важното, не се изморяваше. С това, дето му викат умора беше скарана. А какво е сега? Тук боли, там боли и сякаш стъпваш като в панички, и се люлееш като лист от трепетлика. Трябва само някой да те духне  и ще се запознаеш със земята /пода/“.Такива едни мисли ми минават през главата и добавям към тях още: „Бабо Анке, бабо Анке, а как ще е утре, като станеш на 20, нека да е на 30 години, все такава пъргава, работна и продуктивна ли ще си? Нали казват, че човек като остарее започва да се вдетинява, получава се обратно развитие, може да стигнеш и до бебешки пелени. Та тогава няма ли да се изморяваш, локомотивът ще пуфти равномерно, моторът ритмично ще трака, като швейцарски часовник… Не, не! По-добре да си остана в тази златна възраст. Може и в детството да се върна, но туй което е било, няма да се върне. Реката не се връща към извора си, а бърза да се срещне с морето. Хубава си е тази златна възраст, като златната есен е щедра и богата. Сега имам нещо, което в младостта не съм имала - опит и знания, станала съм мъдра и мога де ценя и пазя хубавото. Едно не ми харесва, дето младите ми се присмиват, че говоря за любов, че я обичам тая пуста любов. И защо пък не? Аз знам, че за нея няма възраст, че тя може да покори и млади, и стари. Няма да ги слушам младите, да си приказват, аз знам, че любовта е всичко! Тя е слънцето за хората, а без слънце, няма да има живот на земята“...
            Такива мисли ми минават, докато лежа и събирам нови сили. И то от какво породени? От едно нищо и никакво парче плат, дето го тъпча по цял ден на пода в коридора и, което въпреки всичко, с големи усилия, все пак успях да изпера, нищо че щях да ритна камбаната. Ама, какво да се прави, като съм още луда глава!…