Шест и половина - Анка Келешева

            С бай Иван Зевзека бяхме съседи. Ако питаш мен, това „бай” не прилягаше много на това дребно, съсухрено, поприведено от годините старче, но селяните го харесваха заради благия и весел характер и остроумията, с които беззлобно осмиваше недъзите на съселяните си и ги развеселяваше, и не с ирония, а с уважение му викаха” бай”. Виж „зевзек” му се лепеше, като марка на пощенски плик.
            Голям образ беше дядо Иван. От годините и от старческите болежки, краката му не го слушаха, трудно вървеше и си помагаше с два бастуна. Очилата му бяха с много диоптри и през дебелите стъкла веселите му очички блестяха като светли точици, устата му беше беззъба, но затова пък винаги усмихната с една закачлива, малко подигравателна усмивка. Зиме-лете беше с едно кожухче с вълната навън, вече доста поодърпано и ниско калпаче, което си беше забравило рождената дата и цвета и от слънцето и ветровете беше станало пепеляво сиво… Живееше сам в малката си къщичка, с малко дворче. Неговата  баба Димитрина се беше преселила в отвъдното преди две години. Имаше едно куче Караман, което му беше добър другар и с него се разбираха чудесно. Говореше му като на човек, а то го гледаше разбиращо с големите си, умни очи и понякога излайваше или го близваше по набръчканата старческа ръка. Отделяше време и на един черен като дявол котарак, с име Лукавия, защото беше хитро и подло животинче, издебваше стареца и му крадеше от оскъдната храна. Пенсийката на дядо Иван беше малка и едва му стигаше да си купи хляб, мляко и ракийка, разбира се. Когато отидеше в хоремага, който беше всичко и сладкарница, и пивница, и бащкалия, и място за срещи, сядаше на масата с акраните си, изпиваше по едно юзче ракия, разсмиваше ги, нали беше душата на компанията. Често и съселяните му го черпеха, но той беше горд и не искаше да разчита на това… 
            Топла чорбица от лапад или коприва или сварено яйце му носеше 95- годишната съседка баба Дона, яка и държелива старица. И аз му помагах чрез нея. Давах й вкусотийката, която съм приготвила и тя му е занасяше. Бях млада вдовица и не исках да ми се пусне дума. Той знаеше за това и от благодарност, може би, не попаднах на мушката му.
            Един ден трябваше да отида до града с автобуса, който тръгваше в 6,30 часа. Излязох от къщи половин час по-рано, а автобусната спирка не беше далеч от нас. Когато минах покрай двора на дядо Иван, го видях, седнал на малко столче пред къщата. Поздравих го и за да си разменим някоя и друга дума като добри съседи, го попитах колко е часа.” Шест и половина” - веднага ми отговори той. Стреснах се, притесних се, че може да закъснея за автобуса и ускорих крачки. На спирката нямаше хора, после започнаха да идват и автобусът тръгна по разписание точно в 6.30ч. Взех да се питам, какво ли толкова съм свършила, та е минал половин час. Помислих си, че може и часовникът да е спрял -той правеше такива номера като се изтощи батерията, забавяше ход, закъсняваше и накрая спираше…Имах късмет - в града си свърших успешно всичко и в 19 часа си бях на село. Минавайки покрай двора на дядо Иван го видях в същото положение, каквото го оставих сутринта – седнал на малкото столче и с Караман си водят разговор. Поздравих и за да се уверя, че нещо нередно става с моя часовник, та сутринта ми показваше половин час по- рано, а вечерта половин час по- късно, попитах дядо Иван колко е часа. Той веднага ми отговори: „ Шест и половина”, без да погледне големия джобен часовник, останал му наследство от баща му или дядо му, с който се хвалеше, че е швейцарски и върви много точно. Видял учудването ми, дядо Иван се засмя и ми каза: „Моят часовник, булка, е спрял на шест и половина и нито аз, нито и най-големият майстор часовникар можем да го оправим. Тъй заспал ще си го нося, докато отида при баба ти Димитрина“…
            Чак сега се досетих, какво искаше да ми каже този шегобиец. Побързах да си тръгна, позасрамена от думите му за часовника и затова, че и аз се хванах на въдичката на този селски зевзек.