ПЛАНЪТ - Елена Хвърчилкова

Откакто кефалът тръгна по реката,Радой всеки ден по обяд ходеше там, при устието на гърба на пясъчната коса.Обикновено залагаше въдиците до голямото дърво ,довлечено след бурите през зимата,малко преди последния завой,след който реката се влива в морето.Радой ,женен за германка,много години беше живял в Германия.Преди пет години с Хана дойдоха тук на почивка и тя се влюби в това прекрасно място.Децата им вече пораснали останаха в Бремен,а те с Хана  построиха къща със спестените си пари.От пролетта до късна есен живееха тук в селото, а зимата се прибираха при децата си.През този септемврийски ден както обикновено, той носеше четири въдици.Янко му беше казал,че и той ще дойде по някое време при него,защото сутринта искал да провери,дали ще се обади платерината на бомбарда в морето. Радой заложи една след друга въдиците на пружина и хляб,подреди багажа и се излегна на пясъка.Знаеше ,че рибата обикновено се обажда по късно след обяд.Септемврийското слънце грееше приятно и не след дълго той задряма.                                                                                                                                  – Радоо..о!Спишли или си гледаш пръчките?                                                                                 Радо отвори очи и се размърда.                                                                                                   – Тебе чакам да ги гледаш.Снощи в „ Корабчето”, що ми трябваше да се довършвам с това Блъди Мери? Ти какво направи сутринта?                                                   - Пет платерини,при тръбата бях.                                                                                                     – Ти пак ли при лайната ходиш,нали знаеш ,че това е канала на селото?                             - То, като се замислиш, всичко е лайна Радо.                                                                                    – Хайде слагай и твоите пръчки,за да се захранва от хляба.                                                     – Защо да бързам,след малко ще дойде Отчето,ще каже една молитва и рибата ще дойде.А, ето го, горе на поляната,тъкмо тръгва по пътеката надолу.                                                                                                                                                     – Той каква работа  е имал сутринта?                                                                                                             - Няма работа ,щял да става хипи.-Янко без да бърза започна да гласи такъмите.И той си беше купил къща в селото ,преди  много години още в началото на демокрацията. Художник на свободна практика,също  живееше тук през по-голямата част от годината.Като повечето артистични натури имаше доста колоритен вид, с дълга бяла къдрава коса и къдрава брада облечен винаги с шарени дрехи.С Радо се сближиха покрай риболова.                                                                                                                                               – Радо ,виж! Кефалите започнаха да скачат,гледай какво голямо парче скочи до шавара.                                                                                                                               – Скачат ама не пипат.По късно ще започнат да се хранят.Лягай сега тука да се печем на слънце.                                                                                                              Отчето вече се приближаваше,вървеше бързо по дюната.Огромната му коса и брадата стигаща вече до корема му, се развяваха от източния вятър.Отчето,така му казваха всички,няколко години е бил поп из Странджа.После се отказал,разбрал, че това не е призванието му и по постановлението за заселване на обезлюдени райони се заселил тук.Така и не подстрига косата и брадата си.Занимаваше се с дърворезба  и много други неща от които си докарваше доходи за да живее скромно,а риболова  беше голямата му страст.                                                                                          –Хайде, Отче, бързо идвай да казваш молитвата!                                                                                                                                                 - Ето ме!И молитва и ритуал и танци ще и изиграя на рибата.                                                                     След като и той сложи двете си въдици до останалите на равно разстояние,се съблече и легна до Янко на пясъка.                                                                         – Янко..о,така се живее сто години.                                                                                       – Че, нали затова лежим тук, по-добре отколкото да гърбавееме  от работа.   Радо ,който усърдно мачкаше хляба на тесто,за да зареди отново пружините на въдиците,замислено каза:                                                                                    - Чудя се,защо тук в това най прекрасно  място на България,целунато от бога,това райско кътче,където и въздуха е чист и природата непокътната и такова спокойствие цари….-замълча и побутна назад сламената си шапка.                                                                                                                                                   – Е, какво му е на мястото? - погледна го Янко-Какво се чудиш?                                         - Чудя се ,защо няма столетници, даже напротив,като гледам некролозите,там на центъра,на таблото,все млади си отиват.А иначе и храната им е по чиста и екологична.                                                                             Отчето се надигна и поглади дългата си брада.                                                                             – Че ти го каза бе,Янко,от работа,от много бъхтане и лоши мисли..Я си помисли,кои са столетници, най-често-пастирите.По цял ден си седят сред природата ,на някоя полянка,хапне хлебец,пийне млечице,набере шепа къпини,няма шеф,който да го дразни.Да си чул за миньор столетник?                                                                                                                    – Така е то, и човека е като автомобила,колкото повече го караш по бързо се скапва-каза Радо  и започна да замята въдиците в средата на реката.       – Имаше една баба Иванка от село Стоилово,по времето когато бях поп в тоя край.Тогава беше на деветдесет и осем години,като я питаха как е доживяла до тая възраст тя им отговаряше.”Още моя дядо казваше-за да си жив и здрав дълги години не пий потен студена вода и лоша дума не казвай-та и аз така”-Отчето пак поглади дългата си бяла брада – А, от какво се поти човек? От усилена  работа се поти!  Хайде сега е време вече кефала да кълве – Отчето стана,  с танцова стъпка  се приближи към въдиците, прекръсти се и размята ръце в някакъв странен ритуал. – И да ги питаш хората защо ламтят за тия пари.Ей го  оня там с двата хотела, че и трети иска да издигне,добре че го спряха.Ти Янко мислиш  ли ,че като бутнаха могилата не е намерил и нещо друго?                                                                                        - Нали го предаде съкровището човека,сега е в музея.                                                                          – А преди да го предаде,откъде знаеш какво си е оставил?                                         Много пъти си мисля,след като там намериха,що да няма и по-надолу по скалистия склон към извора.Около тия камъни може нещо да има.Отдавна гледам там има един камък, като тръгнеш по пътечката към чешмата.Отделно е от другите и като чели е дялан,някак си неестествено стои .                                                                                                                                                      – Че, що да не копнеме  около него? Имаме кирки и лопати,ако трябва и тунел под него ще изкопаеме.Може да намерим съкровище.                                                         – Вярно бе,Янко,не е много работа.Ами ,ако ни видят?Трябва като се мръкне,тогава да отидем . – То и по мръкнало пак могат да ни видят,затова трябва да изработим план :Първо-трябва да имаме алиби-затова предлагам,преди да отидем там, да поседим в „Корабчето”-всички ще ни видят , че сме там и пием.                                                                                       – Кои всички?Вече е края на септември,след два дни затварят бара,може и само ние да сме там.                                                                                                                       – Нали барманките ще ни видят,а други не ни трябват,че може да ни проследят .                                                                                                                                           –Отче ти да не си започнал да гледаш екшъни?Айде стига простотии!                                 - Никой няма да ни проследи-отчето продължи без да му обръща внимание-Ще трябва да се маскираме .Ще паркираме колата до гробището.След бара ще отидем там,ще се преоблечем и ще вземем кирките и лопатите. То да имаше и машинка.                                                              – Ти луд ли си бе, само това остава да ни видят с детектор и да ни арестуват.                                                                                                                             – Прав си ,ще копаем на сляпо,ще си променим външния вид ,имаме и алиби, че сме пили в бара.Ами ако все пак някой, ни види че копаем и ни познае какво щи кажем?                                                                                                                         - Какво ? Какво?Трябва да е нещо смислено.Всички ни познават в селото.  Радо скочи към една от пръчките,върха и вибрираше силно.Той засече рязко изапочна да дърпа и навива влакното.                                                                                  – Отче! Приготви кепчето ,много е голямо!                                                               - Давай,давай!  Готов съм!-Отчето навлезна до колене в реката,като държеше кепа.  Янко и той застана в очакване.                                                                        –Само да не скъса.Давай мори го!                                                                                        Янко дърпаше и отпускаше влакното,като приближаваше кефала към брега,който се мяташе силно за да се освободи. Отчето навлезна още по-навътре подложи кепчето и го хвана.                                                                                                  – Браво…о!  Огромен е ,повече от две кила,давай го тук на пясъка .Друго и да не хванем това ни стига за довечера.                                                                                             – Скоро ще се стъмни,мисля да събираме такъмите.И утре е ден.-каза Радо                                          В този момент по дюната се чу бръмченето на АТВ ,което бързо се приближаваше.Премина покрай тях и отпраши към самото устие.                                       – Това е оная Майна,пловдивчанина,не му знам името,ама малко бандит си пада-Радо вече сгъваше въдиците .   Янко мързеливо започна да събира багажа.                                                                                                                                                   –Вие събирайте багажа,аз ще погледна-Отчето се сниши и почти пълзейки стигна до купчината дърва изхвърлени от последната буря.От там се виждаше добре устието.Минаха петнайсетина минути и отново се чу мотора на АТВ-то,който отново прехвърча покрай тях.  Отчето,който беше залегнал зад дърветата, отново припълзя при Янко и Радо,които бяха прибрали такъмите и го чакаха.                                                                                                    – Това е, което си мислех ,заложи мрежата.                                                                                    – Ей,мамка му бракониерска!-Янко ядосано си скубеше брадата.-Давайте да я извадим!Ще я нарежа на парчета.Тръгвай Отче!                                                              -Янко, Майната ни видя,че сме тук и ще се досети ,че сме ние.                                              – Майната му на Майната,няма доказателства.И да ни пита утре ще отричаме.                                                                                                                                       Тримата бързо се отправиха към устието.  – Ето виждам едната тапа там на другия бряг.-посочи Радо. Янко се затича,навлезна в реката , наведе се и започна да дърпа.                                                                                                                         – Тежестите са се закачили около камъните.Идвайте да помагате!Отче,хващай и дърпай!                                                                                                Отчето хвана от единя край  и започна да дърпа.                                                                            – Успяхме!Сега ще я нарежа и това е.Ще я изхвърлим в контейнера на края на селото.-Янко я нагъна и струпа на брега –Хайде да тръгваме ,че вече съвсем се стъмни!                                                                                                                              - Да тръгваме!-припряно каза Отчето-Че тази вечер съкровището ни чака.          Радо започна да се смее като тъпчеше мрежата в голям плик.                                                 – Отче,стига екшъни за днес!Твоя план отпада.Сега ще ви кажа какъв е моят план:Първо-слагаме кефала да се пече на скарата.През това време Отчето прави салатата.Аз изваждам от камерата от моята ракия.След това сядаме под асмата ,пием, ядем и ще си пуснем един хубав екшън.Съкровище не ни трябва.