КАКЪВ Е ЦВЕТЪТ НА ВЯТЪРА - Иван Иванов

-   Искам да ти подаря една история.Ако искаш, напиши я,няма да ти се разсърдя. Дори напротив – усмихнато и ведро ми говореше Влади малко след като се срещнахме.

В живота са ми подарявали много и различни неща, но за пръв път история, която да напиша. Вълнуваше ме и въпросът защо пък тъкмо аз да подреждам чужди преживявания. Пък и Влади сам може да си я напише има издадени книги с разкази и стихове, че на моя измъчен и съмнителен литературен талант ли да разчита. Тихо казах:

- Благодаря, но …

Дори не дочакал препълнения ми със собствени писателски съмнения отговор, Влади продължи:

- В началото на 90-те години една много способна и талантлива поетеса, моя приятелка, ме поканени на представяне на стихосбирката си. Всичко беше чудесно, тръгвам си, излизам на булеварда и махам с ръка, нормално за човек, който искада си хване такси. След малко спира до мен автомобил и си мисля, проработи ми късметът. Отваря се вратата, качвам се отзад и казвам: “Ако обичате, за Бъкстон“. Шофьорът ми отговори малко спаружено: „Добре“. Тръгнахме, но аз усещам, че в автомобила има и други хора. По някое време този, който е до шофьора и пред мен, ме пита:

- Абе, ти виждаш ли това срещу теб?

- Не, сляп съм - белият ми бастун е сгънат, пък и кой друг да спре на човек, като маха с ръка, освен такси.

- Това е пистолет – продължи спътникът ми и усетих, че се е обърнал срещу мен.

- А може ли да го разгледам – протегнах ръка, опипвам пистолет, барабанлия, сериозна работа.

- Пък ние като те гледаме – чух седящия до мен – така добре облечен, костюмиран, изтупан, мислехме да те обираме.

- Да му се невиди и късмета – каза шофьора – дай поне да те закараме.

Обясних как да стигнем до входана жилищния ми блок и казвам:

- Момчета, в апартамента имам един счупен телевизор, повреден касетофон, два компота. И две шишета ракия, като най-много ще ме заболи за тях, ако ми ги вземете, но ако искате, елате да се почерпим и да ги изпием заедно.

- Не, не – обади се може би тарторът им – ние най-добре да затваряме фирмата, не можем един човек да оберем. Мамицата му и късмет, да улучим теб, слепия човечец.

Разказах тази подарена ми от Влади и смешна, и малко тъжна история. Иска ми се да продължа с нещо хубаво, което да остане с неповторима нежност в душата. Може би всеки, дъвчещ химикалката над белия лист или опулил се безпомощно срещу компютъра го иска, но малцина успяват да пленяват чувствата и развълнуват сетивата ни. Сигурно си заслужава да разказваш заради малките необикновени и изумителни неща, които някой сътворява с добро и голямо сърце напук на нерадостната си съдба, пратила го в тайнствения здрач на задните редове от невиждащия ъгъл на живота.

В средата или края на 70-те години бях един хлапак, разделящ се с детското си безгрижие и на прага на юношеството. В малкото хем селско, хем градско кварталче на провинциалното градче, с нескрито неудоволствие не поглеждах списъка със задължителните книги, които трябваше да прочетем през лятната ваканция. Повечето разказваха за славните партизански времена, за да бъдем от малки закърмени политически и подковани идеологически в любов и преданост към един неосъществил се свят, за който всички мечтаеха, но почти никой не вярваше в реализацията му. По модерния тогава радиоапарат VEF чакахме с нетърпение да чуем новата песен на АББАилиБони M. В салона на читалището през вечер или две прожектираха основно „бойни“ съветски филми. За разнообразие митичният сръбски индианец бате Гойко Митич громеше бледоликите, а понякога все пак се промъкваше тайничко и западното влияние с комедиите на Луи Дьо Фюнес. Там някъде по това време в особено миришещия на задушно и евтини цигари киносалон, детското ми сърце се плени от една история в далечно Мексико, разказваща за живота на две слепи деца – богато момиченце и бедно момченце. Може би погледнато от преминалите 40 години лесно бих казал типична латино сага. Но тогава съзнанието ми бе завладяно от този толкова различен филм. Чудно, но и до днес не мога да забравя края му. И на двете деца направиха сложни очни операции, но успешна се оказа тази на бедното момченце. Двете хлапета вървяха хванати за ръце в потопената в зеленина алея, игривият бриз рошеше косите им и момиченцето питаше: “Какъв е цветът на вятъра?“. Имаше нещо пленително тъжно, което годините не успяха да вземат от мен и от този може би наивен мой филмов спомен, докоснал прелестно и тайнствено незагрубелите ми все още детско съзнание и душа.

Защо разказвам всичко това?Старите гърци се страхували от съдбата и смятали, че дори и боговете се боят от нея. Колко често орисията коварно поваля човек? Каква неописуема трагедия е да се чувстваш като птица, готова за изумителен полет, озовала се всъщност в плен на жестоката металната клетка. Мъчителното оглушаване на великия композитор Бетовен нечестно го лишава от жизненоважното за изумителния музикант сетиво, за да откриваме протеста, настанил се в творчеството му. Понякога човек се примирява и се предава. Спомням си цитат на Хенри Форд: “В живота си съм видял много повече предали се хора, отколкото провалили се“.

Бях виждал Влади веднъж преди да се срещнем. Знаех, че работи на хонорар в националното радио, по-късно разбрах, че е възпитател в училище за слепи деца. Сигурно и на вас, както и на мен се случи, да размениш няколко думи с някого и да станеш приятел без излишната претенциозност на празното говорене и без да чувстваш хладнокръвната схватка на материалните интереси. Идваше от току-що завършила бляскава церемония за връчване на наградите от конкурс за финансиране на проекти, организиран от престижна автомобилна компания. Дълго си мислел, че след като с куриерска пратка се получила луксозната покана, най-после някой е забелязал труда и усилията на него и съпругата му и сигурно са сред призьорите, за да бъде подпомогнато функционирането на интернет радиото им. Оказало се, че наградата е за друг, дали я на издържана от държавата бюджетна медия. Дълго се заричаше, че това е последният конкурс и никога повече няма да участва в напудрени програми като масовка. Споделяше и питаше колко ли пари са се изхарчили от организаторите за луксозните покани, скъпите куриерски пратки, помпозната шоу програма, префърцунени коктейли, вместо да ги подкрепят само с малка част от безсмислената снобска показност. Много често съм споделял, че радиото е една красива идея. И точно тази идея, наречена „Брайл FMса прегърнали и осъществяват Влади и съпругата му. Да, точно така – от брайловата азбука, с която слепите хора четат. Интересното е, че от всички, които работят в това интернет-радио единственият зрящ човек е съпругата му, а целият екип е от хора със сериозни зрителни проблеми. Усещах болката, че някой е употребил Влади и дълго чувах заканата му как никога повече няма да участва в проекти и някакви други нагласени неща. А пък досега нито една гражданска организация или държавно и чиновническо ведомство не им е помогнало, независимо от широко прокламираните програми за насърчаване на хора в неравностойно положение. Познавам доста такива, признавам си че и аз съм един от тях, който намусено би теглил една звучна и ядосано бих се предал пред хорското и държавно лицемерие, което пълзи и ни превзема със своето малодушие. Да, радиото е идея, но и структура, за която са необходими няколко основни неща – програма, екип, бюджет и финансиране. Представете си младежите – момчетата и момичетата, на които съдбата е подложила крак и ги е лишила от възможността да виждат. Но въпреки това те се трудят и се опитват да се справят с предизвикателството, наречено радио, защото освен идея то е и магия, която живее, а някой е запалил пламъчето в сърцата и посял зърното на надеждата в душите им, дал им е шанса да се занимават с нещо достойно.

Тук вече може да ме обвините в лично пристрастие, но дори и така да е, няма да се разсърдя. През миналата година написах доста неща, успях да издам две книги, още три чакат момента да бъдат напечатани. Сигурно не са с най-висока художествена стойност, нямам претенции да съм насътворил чудеса. Но все пак си заслужаваше усилието, с което човек преодолява по някакъв начин болката, търсейки надеждата. Много често исках и молех близки и приятели, познати, само да прочетат нещо, за да ми кажат своето мнение за написаното. Мнозина компетентни ме забравяха, други корифеи ме отбягваха, трети, възвишени духовно, се опитваха да заблудят и излъжат и себе си с липса на време. Дали това не е най-голямата болка, когато някой дори не забелязва усилието, с което се опитваш да създадеш нещо малко, без излишни влудяващи материални претенции и без да влагаш посланието на велик мисия, сътворяващ чудеса.

Беше петък вечерта, когато Влади помоли да кача на флашката му книгите си. На сутринта в десет и нещо ми звънна, за да ми каже няколко много ценни думи, едни от най-скъпите. Няколко дни по-късно отново ми звънна, в слушалката чух още по-хубави неща и това, че четейки разказите и повестта ми, се просълзил. Може би след сълзите, които виждах в очите на съпругата ми, когато за пръв път прочете написаното от мен, учудените погледи на децата ми в януарската сутрин, открили на електронните си пощи разказите ми, това са едни от най-скъпите думи, за които си заслужаваше да седна и излея всичко почувствано и преживяно на листите хартия. Благодаря на Влади за сравнението, което направи между моите писания и тези на толкова велики автори и писатели. Повече трябва да му благодаря за друго. За това че той, слепият човек, можа да открадне от най-ценното си време, което други надарени все още търсят. Но за това се иска и сърце. И нещо друго, което Влади има в книгите и стихосбирките си, същото, с което зарежда екипа от слепи момчета в радиото, дава в обичта към семейството и децата си.

Един древногръцки философ – Епиктет, казва: “Конят е нещастен не когато не може да пее като славей, а когато не може да тича. Кучето е нещастно не когато не може да лети, а когато загуби обонянието си. Човек е нещастен не когато не може да събори мечка или лъв, а щом загуби способността си да бъде добър и да обича“.

Пред мен отново е въпросът като в чудното ми детство след филма, пленил сърцето ми: “Какъв е цветът на вятъра?“. Същият вятър, който кара клоните на дърветата нежно да се прегръщат или с поривите си милва танцуващите вълни на житните полета. Няма да се разсърдя, когато прочетете всичко това и ми кажете, че не ви е харесало. Почнах с  една подарена история, продължих с нещо лично от детството ми, философствах и т.н. Казват, че слепите хора развиват в по-голяма степен другите си сетива и усещания, за да компенсират по някакъв начин недостатъка си. Светът е полудял от изкусни лъжци, които разиграват живота и съдбата на децата ни на посредствен каруцарски покер, купуват и продават ценностите ни, убиват целенасочено сетивата, за да ни направят безчувствени и невиждащи към чуждата болка и страдание.

Но пък да бъдем честни, а не слепи, задавайки най-вече на себе си този толкова труден въпрос: “Какъв е цветът на доброто?“.

Благодаря на Влади за отговора.