ОТ СТРАНИ И ОТ ВИСОКО - Георги Славков

След 9.9. 44 г., когато от изток ни връхлетя свободата, и в моето село се учреди ТКЗС. Първи от желаещите доброволно да влязат в него, бяха  оптимистите, които твърдо вярваха, че страната ни се е устремила към възход и благоденствие. Също с голям мерак  - защото си нямаха своя земя -  бързо се приобщиха и местните фукарии. Виновни за техния дотогавашен нисък жизнен стандарт  бяха кулаците- кожодери, които  някога ги прилъгали да им купят  нивите, пък после не се интересували никак, ама никак, от  по-нататъшната им съдба. Някои недобронамерени съселяни ги обвиняваха в непоносимост  към земеделския  труд и май не бяха много далеч от истината, както се видя в последствие. В   кооперативното стопанство побързаха да влязат  и някои от онези частници, които се чувстваха  виновни, че са по-заможни от останалите и със страх очакваха всеки момент  да ги обявят за врагове на народа. С предвидими последици. Те усещаха, че новото време не е на  тяхна страна и с усмивка, пълна с горест,  даряваха за общото благо животни, земя и инвентар... Моите родители бяха от първата категория -  на наивниците. Дядо  Гочо   превърна нашия двор  в нещо като филиал на ТКЗС, за  да има откъде новата революционна структура  да  започне своята дейност. Макар и на съвсем крехка възраст,  си спомням, че у нас нощуваха  две машини – трактор Щайер и камион Рено,   вероятно останали от немците.  И че жените нижеха тютюн   под навеса. Веднъж у нас доведоха   човек, когото наричаха  Асенчо. Притежаваше феноменалната способност да умножава на ум трицифрени числа.  Също така да запомня, само с един поглед, сякаш я снима, цяла страница от вестник „Работническо дело“. И да я преразказва след това.  Обикаляше  училища и стопанства в околията, за да покаже на какво е способен човек, живеещ в страна от социалистическия лагер. Възрастните не бяха много впечатлени от тая му дарба. „Хубава работа, но не помага в нашата област. Колкото и да гледам губерката, не я ли взема в ръце, тя сама няма да започне да ниже тютюна“... Децата обаче, си мечтаеха на глас: „Еха, ако можех и аз така, нямаше да се прибирам по цял ден у дома! Само сутринта, в училище,  ще погледна урока и - готово“ Някои от по-палавите, опитваха тоя метод, даже хич не поглеждаха  уроците, но не им се получаваше...

 По-късно се разчу, че Асенчо проявил и друго свой талант – да бяга от  лагери...

 Отговорник на второ звено от сформираната в махалата земеделска бригада, отговорник  беше дядо Илия Панчев.  Дядо, според тогавашните ми възприятия за възраст,  иначе, по сегашната ми преценка – на не повече от 45 – 50 години.  Беше веселяк, умееше да пее и да свири на акордеон, който той наричаше хармоника. Носеше го понякога на полето,  да забавлява жените, когато на обед почиваха в жегата  под някой бряст. Преди всички  дървета да бъдат  изкоренени,  по нареждане на някакъв началник. Тогава  в България е нямало зелена партия, която да се застъпва за природата, а само червена. Построиха, покрити с найлон и слама, навеси, които пазеха от дъжда, но в жегите не помагаха особено. Въпреки, че и те правеха сянка, не се усещаше онази свежест на въздуха...  „Да правят навеси, но защо изсякоха дърветата“ – роптаеха под носа си, полските труженички. 

  Един ден на обяд, дядо Илия пеел популярната на времето, с не много благоприличен текст, песен „В село се  чешма градеше“, а жените ентусиазирано припявали:  „Льох, льох, лили-льох, льох лили-льох, за целувки и любов всеки е готов“. Хубавата мелодия слушали в захлас   кацналите на бряста гарвани  и жабите в близкия дол. Както и – с възмущение -  председателят на стопанството, бившият партизанин бай Светлю, известен със строгите си нрави . Тръгнал да наобиколи работничките и неговият трениран слух отдалеч доловил  упадъчната  песен. Щом  съзрял двуколката, дядо Илия немедлено сменил жанра   и  с маршов ритъм и  смут в душата си, запял  „Партизан за бой се стяга“, прекъсвайки еротичните фантазии на младите кооператорки.  До бой, обаче, не се стигнало, но той отнесъл бая ругатни от председателя, за моралното разложение, което внася в трудовия колектив. Било му забранено повече да носи на къра, музикалния инструмент.  Друг път дядо Илия си хапвал  от старото войнишко канче  яйцата от мисирка, които баба Ненка му била изпържила. В един момент, един скакалец твърде неразумно кацнал на забодения залък.   Дядо Илия, който не бил вегетарианец, му прошепнал нежно : „свий си крилата“ и бързо насочил вилицата към устата си.  Рефлексът на скакалеца бил по-бърз и инцидентът завършил с хепиенд за него, а дядо Илия и този ден минал без месо... Една късна есенна вечер бай Светлю, който бил и партиен секретар, събрал актива и му прочел Окръжно, получено преди час, в което се казвало, че  гръцко подразделение се насочва - уж на учение  - към  нашата граница. Като вече имало достатъчно признаци за очертаващ се военен конфликт.  Въпреки, че натам спешно потеглил   батальон,  от партията, за да се натегнат на началството, призовали и  селото да изпрати доброволец. За да се докаже за пореден път на капиталистите , че властта в НРБ  принадлежи на народа и  той е  решен да  даде решителен отпор на  агресора.  В  стаята на шести „а“ клас, където, по изключение, се провеждало заседанието, настъпил  подем.  Знае се, че патриотизмът  е най - висшето чувство у партийния член. Доближаващо се на моменти по сила на чувството за вярност към самия  Съветски съюз. Всички заявили своята готовност да защитят отечеството.  „Но защо точно сега“ – изпъшкал Пешо – Ниския,  като ишиасът така ме е стегнал, че не мога и двайсет метра да пробягам, като хората“.  Димо -Тихата стъпка,  декларирал готовността си веднага да замине. Само дето напоследък кръвното го притеснявало -   играело като лудо ту нагоре, ту надолу. Което си е  за притеснение...  Внезапно възникналата  обстановка  обърквала плановете и на другите.  „Ех, защо събитието  не се беше случило  миналата седмица – веднага отивах“ - разочаровано въздъхнал най – младият от всички -  Митьо Пенев, на когото предстояла сватба идния месец...  Получила  се неловка ситуация. Тогава от чина станал  Ван Тангерлоо, роднина, по женска линия на Светлю. Прякорът  - името на прочутия белгийски колоездач -  му бил даден, защото единствен в селото имал спортен велосипед – бегач, с тесни гуми, без фар и калници.  Тихо, но решително, заявил:  „Аз тръгвам“. Бай Светлю го спрял и изненадал всички,казвайки, че засега това е само проверка на бойния  дух, фалшива тревога, с други думи. И  призовал присъстващите на заседанието да бъдат смели, като него.   Активистите се почувствали някак си  гузно. Само  Ван Тангерлоо гледал някак си безизразно. Той  знаел  от два дни за това „Окръжно“.  

 Непоколебимата вяра, че страната ни е тръгнала по най - правилния път, постепенно започнала да се пропуква. Първи  кооператорките плахо възроптали, че  не е много редно на  младата и чевръста Гочо Пенкова снаха Пенка, която на ден прекопава  по четири,   от дългите километър редове, да се пишат  толкова трудови дни, колкото  получава и дебела Мара,  за своите два. Но гласът им не бил чут,  защото такава  била повелята на партията. В края на краищата, нали именно за това са се борили деветосептемврийци – да  изградят общество, в което равенството между всички хора ще е основен принцип. А те  да следят  за спазването  му.  От страни  и от високо.