КОНКУРС ЗА  МЛАДО ВИНО - Георги СЛАВКОВ

Преди години работeх в малък  град, който всъщност беше едно голямо селo.Хората разчитаха главно на земята, животните и труда си. Онези, които бяха лишени от първите две предпоставки, оформяха групата на гурбетчиите, които обикаляха обектите в областта и страната, а когато стана възможно пътуването зад граница и пазарат на труда се разшири,  те тръгнаха по чужбина. Жителите на градчето много тачеха родните традиции.  Бяха известни в областта,наред със своето трудолюбие и със забележителната си консумация на бира, за което ръководството на Каменица неведнъж изказваше благодарности. Но истинската им страст бяха виното и ракията, които те си приготвяха сами.  Без алкохол –  знае се,  не може да мине нито едно  събитиев страната, но тук някак си, се влагаше  повече чувство...  И макар, че човешкото здраве и алкохолът не се понасят, хората  си носеха кротко  кръста, пиейкина поразия, с изключение на случаите, когато са заети с друга работа.И тази есен се проведе конкурс за най-добро младо вино. Че е тазгодишно, си личеше още от първата глътка, пък и   тук две реколтивина никога не са се застъпвали, за да подозират някого в измама.  Номерата със заводска продукция не влизаха в морала на тези хрисими, вярващи, хора.  Сред винопроизводителите имаше и няколко жени, чийто съпрузи не бяха успели да поставят в нормални граници  любовта си  към вълшебната течност и се бяха споминали.  В тяхна памет традициите   в семействата се подържаха живи.  В комисията бяхме трима. Председател беше един  местен авторитет, доцент в института по хранително- вкусова промишленост в областния град ,  председателят на читалището и моя милост. Конкурентите  ни донасяха по бутилка ,  на която бяха залепили етикет,  с името на производителя и сорта грозде, от който бяха извлекли ценния продукт. В  киносалона бяха подредили върху масите    шишета с безалкохолно, цели туби с вино, погачи, баници, бабек...   Имаше от всичко, което хората, с голям мерак бяха създали за своето  телесно и душевно  добруване. Журито се захвана за работа.  Пръв доцентът  наливаше своята чаша, доближаваше я до устата , кръжеше с носа си над нея  около 5 секунди, след което поемаше глътка, прехвърляше я по всички страни на устната си кухина  и я изплюваше в донесения за целта голям меден съд. След това изливаше останалото съдържание на чашата,  записваше   нещо в тефтерчето си и  наливаше от следващата бутилка...  Същото правихме и ние,  давайки си  вид , че разбираме.  Мина доста време.  Когато вече обработвахме данните, в стаята  влязоха двама състезатели и поискаха да вземат проверените мостри, защото с наличното количество вино вече били приключили. След  около 20 минути победителят беше ясен  – млада жена вдовица.   Тъкмо   се канехме да отидем при участниците, когато  двамата отново влязоха и жалостиво попитаха, не се  ли намира някоя бутилчица още. „Не“,  отговорихме, „вече взехте всичко“. „А какво е това“ -  надвеси се единият над медника?   „ Това е съдът, в който плюем пробите и изливаме чашите.    Ей сега ще го освободим, за да го върнете  на собственика“. „ Не си  правете труда“ - загрижено  каза по-малко пияният, „ дайте ни го,  ние ще свършим тая работа“...   И  без  да  чакат отговор,  пред  погледите ни, пълни с почуда и  съмнение, двамата внимателно   взеха  казана и     го изнесоха.  След малко тримата отидохме при участниците да обявим резултатите. До този момент самодейни музиканти свиреха местни хора и тези, които все  още можеха да стоят прави, се подрусваха – всеки в свой ритъм.   Щом, обаче, разбраха резултата,  веднага го  оспориха, защото, според  традицията, съревнованието  е трябвало да бъде спечелено от мъж.  Не признаваха факта, че съпругът   на вдовицата, лека му пръст,  е бил някога носител на престижната награда   „Най-добър винопроизводител на годината“ . Един веднага проследи родословното дърво на победителката и председателя и победоносно съобщи роднинската им връзки,което предизвика възмутени възгласи. Без да отчитат елементарния факт, че в този, така наречен град, всички, кажи – речи, бяха  някаква рода... След препирните думата взе местният поет Йовко, който не пожела да стане член на журито, защото искал  да бъде сред масите. Без да уточни кои маси...   Запомнил съм част от словото му : „ Пил съм много през годините, но вино, като последното, което Пешо Пандата и Борчето  донесоха  - не бях.  Разкошен букет от аромати, а  цветът един такъв, загадъчен, преливащ от тъмно- червено, към златисто- бяло и обратно.  Приканва те   към флирт...“      Завърши, както всички очакваха, със  стих : „Прекрасен, но и труден ден... Събра ни Бог на вино младо .  Щастлив съм, че съм тук роден.  Да бъда с вас,  е висше благо “. Беше затрогващо. Всички ръкопляскаха.  Навън беше започнало да се  смрачава. Животните скоро щяха да се приберат от паша и стопаните им поеха с бавни крачки, към домовете си.  За беда, пътят на някои минаваше покрай ресторанта, прочут със силното си гравитационно поле...   За по-възрастните жители на малкия град,   денят вече приключваше. За по-младите  - току-що   започваше. Кръговратът на природата и живота продължаваше !