НА ЗАБАВА  В СЪСЕДНOTO СЕЛО - ГЕОРГИ СЛАВКОВ

 Някога, преди много  години, когато дойде  ред  на моето поколение да изпита младостта, в съботните дни правихме „забави“ на село. Те бяха нещо като дискотеки, но на открито, защото   нямаше закрита площ за целта. Имаше киносалон, но от там  ни изгониха, защото веднъж младежите се разотидоха, без да подредят отново столовете.  От нашето село  бяхме трима акордеонисти.  Знаехме по няколко  мелодии от  радиото, както и  3-4 „нелегални“ джаз-парчета, водещи към „разлагане“ -упадъчно явление, завладяло  младите хора от страните на загниващия капитализъм .  Събирахме се на циментовата площадка пред училищния вход. За мен най-трудно беше началото на забавите. Понежеставаха импулсивно,   младежите  бяха на Движението – друг популярен начин за общуване, на което в града му казваха Стъргалото. На него влюбени, кандидат- влюбени и разочаровани, водеха   драматични разговори, или просто сезадяваха един друг.  Та,   отивах сам   на  площадката и  разпъвах акордеона. В тези моменти не се чувствах много конфортно.    Веднага, щом засвирех,  обаче, движението опустяваше и малкият танцувален терен бързо се запълваше. Някои дори  излизаха извън него,  стъпвайки  понякога в локви. Всички бяха обвзети от  ентусиазъм.  Отстрани,  на прилично разстояние, но при добра видимост,  бдяха майки на момичетата. Те  зорко наблюдаваха случващото се на терена, защото на другия ден щяха да докладват по пейките,  кой с коя от чуждите щерки  е танцувал.  На пейките в махалата се  правеха  предположения за зараждащи се връзки, които,впрочем,  нерядко се оказваха  верни...   По неведоми пътища нашите връстници от другите села научиха за забавите ни и започнаха да ни канят.   Веднъж, в една  есенна събота  се съгласих  да отида в съседно село, на 5-6 километра . С няколко момчета се качихме на велосипедите и след двайсетина минути бяхме там. В читалищния салон  ни посрещнаха  почти всички 15 -20 годишни жители. Киносалонът беше станал известен  с това, че операторът веднъж закъснял за една прожекция, защото кравата му Анжелина се сдобила с теленце за втори път  и не успял да  изкара филма до края -  селото влязло в тъмния график. Наложило се да излезе с фенер на сцената и да разкаже края на „Неспокоен път“. Сега аз бях там и всички гледаха   мен. Започнах с любимото си танго „Добър ден, тъга“. После вдигнах темпото с румбата „Марина, Марина“. Карах без почивка. Превъртях репертоара си няколко пъти, но това не се усещаше -  вниманието на всеки беше насочено към партньора. Не разбрах кога беше станало полунощ. Скоро токът щеше да спре и  трябваше да приключвам. Започнах да търся с поглед приятелите си. Нямаше ги. Като външни лица, без много усилия, бяха склонили някои от по-освободените местни моми  към усамотение... Трябваше сам да се прибирам - повече разочарован, отколкото доволен от приноса  си за събитието.   Приятелите ме изоставиха, не се запознах с никое момиче, даже едно мерси от организаторите не получих.

 Сложих акордеона на гърба и натиснах педалите ...

 Навън беше студено.  Карах и си мислих за много, повечето невесели, неща... Вече бях преполовил пътя, когато  видях  глутница кучета, които идваха насреща ми. Предвидих, че ще има заяждане от тяхна страна. Те много мразеха колоездачите,  тичаха  редом с тях, и силно желаеха да захапят краката им. Сега нямаше начин да не успеят.  Не вървеше да се връщам обратно, затова бързо слязох от колелото, бутнах го в канавката и  ловко се покатерих на най-близкото дърво. Както подозирах, гадовете не ме подминаха. Застанаха под дървото и започнаха да лаят.  Освен от страх, треперех и от студ.   Есента,  беше мека и не бях облечен за метереологичната  ситуация, която  се беше променила рязко. Допускам, че самият Минчо Празников е бил изненадан. Може-би бяха минали 5 минути, но  на мен се сториха час. Гладните със сигурност зверове,  не си тръгваха. Виках им да се махат, но те повече се настървяваха. Дойде ми на ума   да започна да свиря. Резултатът беше  обратен  -  животните, които в началото помислих  за вълци, спряха да ръмжат  и сякаш се заслушаха в мелодията. Даже някои легнаха...Точно в тоя момент инстинктът  за самосъхранение ми даде  съвет -  да удрям  едновременно по всички клавиши. Така и направих.  Настана невъобразим шум. Вероятно хората от крайните къщи на двете села са потръпнали в съня си.  Това ме спаси. Кучетата заскимтяха и се разбягаха. За щастие – в обратната на моята посока. Скочих от дървото, метнах се  на колелото и със скоростта  на професионалист полетях към дома. Тази вечер селото, а може-би и страната, изгубиха една изгряваща музикална звезда...