Мечти, любов и мишки - в облаците - Стефан Стоянов

  От малък си знам, че не искам да летя. Защото от малък имам усещане за твърдото. Когато бях на пет години вървях с майка си по една улица и се блъснах в един метален стълб. Много твърд. От удара в стълбът, паднах назад и си ударих главата в тротоара. Още по-твърд. В колко неща после, през годините, от твърди по-твърди си блъсках главата. Но спомена от тези, първите удари, никога не забравих. Те ми формираха усещането – колко е болезнен сблъсъка с твърдото. И затова летенето не е от най-любимите ми упражнения. Винаги си мислех за падането. Евентуално де. Опитвах се да летя в мисълта си. Там  повече се получиха нещата. Сътворих много глупости, летейки, някой от които и написах. И всъщност, като летях  във  въображението си – аз  мечтаех. Винаги съм си представял,че цвета на мечтите е син. По точно светло, гълъбово син. И мечтаех, мечтаех и се качвах на облаците  на мечтите. И те всичките бяха светло сини. В тях беше красиво. В тях беше спокойно. В тях бях възторжен. Възторга ми ме водеше през приказни места и си представях  чудновати неща. Тези облаци бяха и с различна форма, зависеща от конкретната ми мечта. Това беше докато бях по-малък. После започнах да се заглеждам по едни розови облаци. Казаха ми, че били облаците на любовта. Мятах се от розов на още по розов облак и така живеех. И хубаво ми беше. Летях.  Понякога  ми беше тъжно, защото се оказвах сам на този розов облак. Никой не искаше да го сподели с мен. А най-зле беше когато си намирах някое момиче и се реехме из небето на това розово облаче и изведнъж тя скачаше на някое друго облаче. И тогава това розово облаче потъмняваше и ставаше сиво и даже и към черно отиваше. Колко съм плакал, когато съм  оставал сам на такова, тъмно облаче. И колко много дъжд валя тогава. И в сърцето ми – и там валя. И се опитвах напразно да   го  спра и всичко ми се виждаше сиво и нямаше в погледа ми други облаци – освен тези тъмните. А погледа не иска да вижда само безкрайно синьо небе. Ако вижда само това – няма да знае какво е тъмно, дъждовно, гръмоностно небе и няма как да се зарадва на небето със сините и розови облачета. И мислих много и после след време писах за тези красиви облачета – стихове, разкази – тинтири – минтири работи. Понякога се питах – Ами какво ли е на планета без облаци? – но веднага се сещах, че щом ги няма сините и розовите облаци, значи  няма надежда, на тази планета. Там няма накъде и за какво да летиш. А тук – всеки лети.  Наблюдавах и хората около мен. И те летяха.Опитваха се. Някой по- успешно, а други не успяваха - падаха. А някои ставаха и пак хвръкваха. Всеки се опитваше да се издигне на високо, високо – в небето. Някои се изкачваха над облаците. Там им беше добре. Сигурно така разбираха свободата. А тя – свободата  е  различна за всеки. За някой е летене. За други – седене. Но за всички – облаците бяха мястото където се разбираше, че от летенето ти е имало смисъл. Т.е. стигнал си до нещо. И защо хората искаха да стигнат облаците? С годините, така докато растях, гледах как някой от тези около мен стигнаха облаците на подскоци. Първо на по-ниските облаци. После, хоп на по-високите. Бавно, но методично. На някой от облачетата, заварваха и други хора. Облачето обаче им беше тясно. Нямаше място за всички. И те ги бутваха, да не им се пречкат. Едните падаха на долните облачета и там се закрепваха, а някой направо летяха надолу – към твърдото. Затварях очите и запушвах ушите си за да не виждам и чувам сблъсъка им с земята. Като, че ли на мен ми се случваше и аз като, че ли изпитвах болката. А някой ставаха господари на облаците, като се качваха на най-високите облаци. Властта която придобиваха от това, че са на най-високите облаци ги замайваше, караше ги да се чувстват велики и недостъпни. От там командваха  по - ниските облаци и хората които се бяха накачили по тях. Бяха като регулировчици–този облак натам, онзи на другата страна. Този по-белия да се качи малко нагоре, другия–дъждовния да слезе надолу. И така и хората застанали на тези облаци и те се мятаха нагоре-надолу, наляво–надясно, според желанието на онези – дето бяха на най–високите облаци. Намираха се и едни такива, които се криеха в облаците. От другите се криеха. Но най – интересното беше, че имаше и такива които сами от себе си се криеха. И то много успешно. Имаше едни други пък, дремеха в облаците от глупост. Седяха си там и хич не ги интересуваше накъде лети облака. Какво се случва долу под облаците, горе над тях – все едно им беше. Криеха се тези хора в облаците и даже се загнездваха там. Като в полог. А някой седяха и само и се оглеждаха. Приличаха на мишоци. Отдолу,  други им подвикваха да мръднат малко, място да направят, но те  не искаха и да чуят затова да променят нещо. Глухари. Бяха си седнали на ушите. А пък може и да има и такова нещо – в облаците никой – никого да не чува. Че защо му е да чува другите. Той нали е стигнал облаците. Наврял се там. Подредил се. Добре му е. Някой си викал там, от някъде - ми да си вика. Аз даже познавам такива хора – дето викат. Даже не само викат, ами надуват фанфари. Да стреснат  другите, да ги събудят. Един приятел, качен на един облак пред една облачна община, вече година и половина надува един фанфар. Всеки ден. Да го чуят – ама не го чуват. Даже някои минават и от техните облаци му подвикват, че им надул главите. След година време, здраво свирене и дюдюкане, кметът на тази община се довлякъл и от облака си в мъглата го попитал– „Ама, вий сега какво искате.” То не, че и те много аргументирано знаят какво искат, но все пак  виж ги тези хора, какъв им е зора толкова време. Пък, кмет си в края на краищата.  Има и един облак, забелязал съм го, такъв по представителен, който през някое и друго време си сменя цвета. Ту червен, ту син, и в оттенъци на тези цветове се променя. Парламентарен облак. И ги гледам някои все на този облак стоят. С промяната на цветовете и тези хора и те си сменят цвета. От долните облаци им подвикват „ – Чупката от там, омръзна ни само вас да гледаме на този облак. Не ръководите правилно облачното движение. Само към бури и гръмотевици бутате всички. Искаме нови хора да се качат на този представителният облак, че нещо най-после да се промени.”  Тези пък отгоре, вземат, че качат някой от тези най-много викащите на представителния облак и той млъкне и тези от долу и те млъкнат. И всичко се затишава. Настава безветрие. Пък като има безветрие – облаците не мърдат. Те като не мърдат и хората по тях и те така. Дремят. Като мишоци. Бях чул преди време една история - за малкото мишле, което искало да стане слон. Тя е разказ за мечтите и за вярата, която трябва да имаш в себе си, защото дали сте малко мишле или голям слон – за мечтите граници няма. Та там, в тази история всички питали малкото мишле „– Какъв искаш да станеш, като пораснеш.” А то отговаряло – Слон." Браво, юнак!" – отвръщали всички – ние не можахме, но ти се учи и ще се сбъдне мечтата ти и ще станеш слон. И минавало времето, мишлето учило усърдно, стараело се и си мислило непрекъснато как ще стане слон и как всички ще му се възхищават. Е да, имало някой неудачи, но всички веднага  му давали кураж  - „ Не се отказвай, винаги трябва да имаш високи, светли цели, трябва да се стремиш към нещо голямо. И слон ще станеш, времето е пред теб.”  Изучило се мишлето. После и курс за слонове завършило – с отличие. Обаче, като слон никой не искал да го вземе на работа, а то като мишка не искало да работи. Но не се предавало,вярвало, че всичко е пред него и рано или късно ще стане слон. И ето, че веднъж срещнало истински слон и веднага го попитало:

-        Как стана голям слон?

-        Ами, аз съм се родил слон – отвърнал Слонът.

-        А като беше малък за какво мечтаеше?

-        Мечтаех да стана човек – му отвърнал Слонът.

-        И защо не стана?

-        Станах – отвърнал Слонът – Веднъж спасих две давещи се деца и ми казаха, че съм човек.

-        И как бе – тръшнало се Мишлето – Та ти си слон, голям , с хобот .

-        Не е най-важно какъв е външния ти вид – отговорил Слонът – Най – важно е какъв си в душата и какви са делата ти.

-        Ами тогава и аз ще стана човек – взело решение Мишлето.– Ще имам  истинска човешка душа и ще правя добри човешки дела.

Обаче не всички мишки могат да имат човешки души. Ама наистина да са истински човешки души. Някои от тях не се стремят да станат човеци, защото това е свързано с усилия, с лишения. Това най- пряка връзка има с егото, да го надмогне, не е по силите на всяка мишка. Въпреки, че си струва всеки да  се опита да го направи. Поне да опита.

  Аз не знам може и някой да се обиди от тези, които сега четете или слушате това облачно творение, но аз се опитвах да си подавам главата от облака понякога, но все така се случваше, че никой не ме чуваше, пък и аз, като, че ли не бях много настоятелен.  Вие сега например чувате ли ме? …   Чувате ли ме? …    Кой знае на какви облаци сте се качили. Кой знае накъде се реете из небето, а нещата се случват тук и тук има нужда от вашите добри дела и от вашите души. Ако нещо се мотае в очите ви и усещате камшикообразни  погалвания по лицето си, не мислете, че това е някаква нежност от събратята ви по облак. Това са просто техните миши опашки, дето ги мятат насам – натам  и се чудят къде да ги скрият. И така. Щото и аз се обърнах с гняв назад. Усетих, че някой ме настъпи по продължението на тялото ми.  И, о, ужас!  –  …  един ми беше наседнал  дългата, красива  миша опашка …