Грешка в системата - Албена Шуманова

-Пешооо, Пешо беее, къде сииии – леля Сийка беше зачервила бузи повече от обичайното, а носът й потрепваше от нетърпение като на куче-гонче, подушило ято патици. Като не го намери нито при кравата, нито при кокошките, тя спря нерешително пред една провиснала врата, където й беше абсолютно забранено да влиза при каквито и да било обстоятелства. Подръпна нервно престилката, почеса се зад ушите и после малко гузно, но със замах отвори вратата.

-Пешоооо, Пе…. – замря викът й на устата и тя стъписано се опули. В средата на помещението стоеше огромно, стъклено кълбо, а вътре прозираха някакви невъзможни нещица.

Потен и рошав, Пешо изскочи от ъгъла с поялник в ръка и гневно се вторачи в жена си. Познавайки нейната приказлива природа и неумението да пази тайна повече от два часа, той се зачуди какво да прави.

-Сийо ма, като съм ти забранил, що влизаш ма – започна да я гълчи, а в умът му се въртяха като вятърни мелници варианти за обяснение, които той отхвърляше с мълниеносна бързина.

-Как…каккво е това, бре? – очите на леля Сийка бяха станали колкото чинии, ама от онези, възможно най-големите.

-Това е машина на времето – изплю ядно бай Пешо - обаче да знаеш, че ако кажеш на някой ще ти изчезне езикът и никога повече няма да продумаш.

-Да бе – не повярва леля Сийка и очите-чинии светнаха при мисълта за сензационната новина.

-Вярно е – кротко продължи Пешо и я погледна строго изпод рунтавите си вежди. Затова не ти давах да влизаш. Виж сега – той приседна и продължи важно – кълбото генерира алфа-бета-гама лъчение и в момента преобразува квантово-механичното инерционно поле в гео- магнетични частици с отрицателна амплитуда и протонно-неутронни плючкосерзатели. Ако дори кажеш една дума за него, молекулярните биоенерго сензодържатели ще я уловят и ще изпратят обратен магнитопоточен лъч към устата ти, който ще прихване езикът ти като заплаха и ще го изпари с неутриномагнетичен заряд.

Гласът на бай Пешо звучеше толкова властно и авторитетно, че леля Сийка без да иска се уплаши. Объркана от обясненията, сякаш й говореха на китайски, тя мълчаливо присви уста, сякаш да запази езика си и ядно профуча срещу мъжа си:

-Имаме важен гост, мноооого важен – натърти тя, сякаш папата беше ги удостоил с аудиенция.

След това се фръцна ядовито и се изнесе като буреносен облак. Такава чудесна, такава великолепна новина, а тя трябваше да си държи езика зад зъбите, ако не иска да бъде изпарен. Пфу, това на нищо не прилича, изрита една тиква, изпречила се пред краката й и хукна да обръща внимание на важния гост.

Докато чакаха Пешо, величието, което беше депутат в Народното събрание й обясни, че мъжа й са били заедно в детската градина и ето на, сега като се издигнал и има власт се сетил, че може да помогне на стария си приятел, щото то на днешно време трудно се живее с едната мизерна заплатица на тракторист…

Тодор Тодоров Тодоров продължаваше да говори усърдно и сякаш шумът от собствения му глас го опияняваше и омайваше.

На леля Сийка й стана скучно и добре, че в този момент влезе Пешо, който й хвърли властен поглед и тя неволно затвори уста още по-здраво.

Бай Пешо нямаше спомени от училището, та камо ли от детската градина и затова учудено гледаше величието в скъпарски костюм, което претендираше за негов най-добър приятел.

-Сийо ма, я сложи ракийка и суджук, няма човекът да седи на празна маса я – скастри той жена си – и опържи от рибицата, да го нагостим както подобава.

Леля Сийка се разшета  като млада булка, отрупа масата с ракия, вино и мезе и се запретна да прави баница и тиквеник. Гризеше я любопитството, защо е дошъл депутатина баш в тяхната къща и затова понадаваше ухо да чуе какво си приказват.

А човекът обясняваше на Пешо – за Еврофондове, за усвояване, за търговски нюх, фирмени поръчки и все неща, който звучаха мъгляво на леля Сийка.

Бай Пешо седеше мълчаливо и само клатеше глава като кон на празна ясла. Нахлузи очилата на носа, за по-голям авторитет, и от време на време засукваше мустак. Започна да поглежда стенния часовник все по-често и по-често и накрая му идваше да закука с кукувичето в 9  часа. Но гостът не спираше и не спираше. Омагьосан от гласа си, той настояваше, убеждаваше, спореше, по-скоро сам със себе си, като не забравяше да надига чашата и да замезва обилно. Да се чуди човек, как успява хем да дъвчи, хем да говори и хем да пие.

Изведнъж се чу странно пукане и скърцане, последвано от оглушителен трясък. Чашите изпопадаха, старият бюфет се напука по диагонал и се килна на една страна, а кукувичето от часовника се изсипа в скута на депутатина и закука.

-Какво става, какво беше това – стреснат скочи той и се защура из стаята като огромен, пиян глиган.

-Май съм пообъркал настройките – измърмори бай Пешо, докато си наместваше очилата и изтупваше от левия си ръкав изпопадалата вар от тавана. Вместо ние, е заминал някой друг – продължаваше да си мърмори той, а кака Сийка, стиснала уста до побеляване нервно режеше тиквеника и допи ракията направо от шишето.

-Какви настройки бе, какво заминаване – спретнатият  Тодор се щураше в стаята като подивяло прасе и страхливо гледаше бравата, сякаш беше отровна змия.

-Аааа, нищо, нищо седни де, успокой се – прикани го приятелски бай Пешо и се зае да търси нови чаши – то шъ съ чуе, сигурно скоро. Сийо ма, я включи телевизора, се ша има някоя новина.

Леля Сийка мълчалива включи стария телевизор и застана мирно до него в очакване на команда за превключване на канала. Но мъжът й беше благосклонен тази вечер и остави да работи една програма. Продължиха да ядат и да пият мълчаливо, а във въздуха остана да виси едно напрегнато очакване. След около  час  пуснаха извънредните новини. Народното събрание и министерството бяха изчезнали, заедно с всички министри и депутати, събрани на коледно парти. Изобилната,  безплатна храна и напитки, както и обещаните щедри подаръци бяха примамили цялото управляващо войнство на събитието. Сега на мястото им бяха останали два огромни кратера, над които бавно изчезваше остатъчно меко, синьо сияние.

Леля Сийка прехапа езика си, сякаш да се убеди, че е цял, стана и потупа депутатина по рамо:

-А бре Тодоре, да пита утре бай ти Пешо неговия бригадир, да та вземе при тях. То с една заплатица трудно са кара, ама ей на, оцеляваме. Ша видиш, свиква са.

Па нали си жив и здрав, то тва е най-важното – заключи философски леля Сийка и отиде да нагледа малките прасенца.

Тодор Тодоров Тодоров, изгубил дар слово седеше и мигаше на парцали. Ощипа се силно по лявата буза, после по дясната, а след тона ощипа и бай Пешо по ръката, ей така за всеки случай, да се убеди, че не сънува. После излезе на двора, вдигна поглед към Луната и започна да вие. Ръцете и краката му бавно се покриха с козина и след малко се озъби с вълча муцуна. Огледа се страхливо, с два скока прескочи ниската, дървена оградка  и потъна в гората.

Леля Сийка се прибра, доволна, че с малките прасенца всичко е наред и въпросително погледна мъжа си:

-Къде е депутатина, бре? – прошепна тихо тя.

-Няма го, отиде си – отговори бай Пешо – те, вълците с една заплатица не могат да живеят я – прозя се той и замислено взе да почесва мустак. От екрана на телевизора се пънеха да говорят репортерки, но от устните им не излизаше нито звук. Мятаха глави, като риби на сухо, правеха мимики и гримасничеха. Леля Сийка, вторачила невярващи очи в телевизора се същиса още повече, когато видя, че в разтворените им от ужас и смайване устни нямаше езици.