Селфи с поета Гошо - Албена Шуманова

-Гошооо, айде бе мама, то яденето пак изстина. – 50-годишната леля Мара, типична яка българка, скръстила ръце на буквата „Ф”,  критически оглеждаше стаята – и земи малко разчисти тука, че нема къде да се стъпи вече – просумтя тя под мустак.

-Ма колко пъти да Ви казвам, Мария Кондурджиева, че това е творчески хаос- ядосано се полуизвърна към нея скъпия й син. И не ме стряскайте така, щото вдъхновението ми пак изфиряса нанякъде, а до крайния срок на конкурса остават само десет дни. И освен това, Мария Кондурджиева, все ви повтарям – няма да ме наричате Гошо, щото и прасето така се казва, а ще ме наричате Джооорджо – наблегна той на първото „О"

-Ти глей аз да не изфирясам, че тогаз не знам к,во ша прайш,  и стига с тия превземки,

гаче  чужди човек ми говори - фръцна се леля Мара и отиде да гълчи по скъпия си, че не е възпитал правилно синчето, ми ей го на- вместо да се задоми и челяд да гледа, той се занимава с щуротии.

Скъпият пък така се трогна и нажали от поредния семеен скандал, че си обу най-новите галоши и отиде да ги разходи до кръчмата при сел.съвета за да провери

качеството на новата реколта ракия, дето я вариха вчера кръчмаря и двамата му сина.

Леля Мара приседна на пейката до голямата порта и зачака една далечна племенница, която бе поканила да им гостува. Нарочно не беше казала нищо на Гошо, пардон на Джорджо, защото искаше приятно да го изненада с това свежо, а и както мислеше тя – интелигентно, градско момиче. И през ум не й мина да пита Ганчето / така викаше тя на Гергана/, има ли приятел, няма ли, ангажирана ли е, не е ли. Леля Мара като си наумеше нещо, по-скоро дъждът нагоре ще завали, отколкото тя да се откаже от плана си или не дай си Боже, да претърпи провал. Така и сега – приседна хрисима, като божа кравичка и зачака скъпата гостенка, която ще вкара синчето в правия път. Не се наложи да чака дълго – ярко червеното кабрио, което се зададе по уличката подскачаше протестиращо по многобройните дупки, а шофьорката, развяла дълга, руса коса сипеше такива попържни наляво и надясно, че и най-големия каруцар би й завидял на цветистия език и живото въображение.

-Да знаеш стринке, че само заради теб се жертвах по тия диви чукари – слизайки като фурия тя едновременно целуваше леля Мара, пушеше и пиеше кафе от модерен термос-чаша-ако не беше толкова мила и не те обичах толкова, кракът ми нямаше да стъпи в това забравено от Бога село, да знаеш – завърши демонстративно тя, като смачка с дългото си токче фаса и се огледа за помощници, които да натовари с петте си чанти и един  голям куфар.

Ама къде е Джорджо? – изпадна в недоумение Ганчето, че такава важна персона като нея не е посрещната поне от половината село – нали знае, че ще дойда – нацупи тя пухкавите си устнички и се опита да тропне с крак, но токчето потъна в меката, неасфалтирана улица и изглежда му хареса там, защото отказа да излезе повече.

-Ми то, такова...изненада беше..за него де...оплете си езика леля Мара и припна уплашена да извика новоназначения хамалин, да пренесе багажа на височайшата госпожица, която закуцука на един ток след нея, бясна и в недоумение. Дали пък не беше прекалила с уискито онзи ден, когато така лекомислено се беше съгласила на плахата покана за гостуване.  

Е, хвалеше се на приятелките, че отива на селски туризъм, ама то май намирисваше повече на селски идиотизъм. Нищо де, ще си направи няколко селфита с кравата и ще се изфука, че е поживяла няколко дни в хармония с природата.

-Го...Джоорджо бе, виж кой ни е дошъл на гости – промуши забрадка през врата леля Мара и отстъпи да даде път на важната персона. Джорджо ядосано се извърна и хвърли един буреносен поглед, но като видя влизащата кукла Барби, си глътна граматиката и така и си остана – ококорен и с отворена уста.

Щръкналите му уши почервеняха в тон с малиновата му блуза, а стърчащия  перчем, невчесван  от две седмици, се килна на главата му, като гребена на хванат сред чужди кокошки петел.

-Джорджоооо...насили се да изстиска от гърлото си възторг манекенката и смело залепи на бузата му една разлигавена целувка – как си, к,во правиш бе пич?

--Ааами, пиша – раздвижи той пресъхналото си гърло и изпъчи пилешките си гърди една педя напред.

-К,во пишеш ? – поинтересува се Барбито, не толкова от любопитство, колкото от новопоявила се скука.

-Ще участвам в конкурс, госпожице Абаджиева –изпъчи се още малко напред Джорджо – и даже смятам да го спечеля – понеже нямаше накъде да се изпъчва повече, той стана и зае важна поза ала Наполеон Велики.

-Лелеее – без да иска госпожица Абаджиева беше впечатлена. Тя не бе прочела нито една книга през целия живот и затова винаги гледаше със страхопочитание на просветените натури. А сега се срещаше и очи в очи с истински, жив писател – леле, че ще й завидят Меги и Афродита, като им разкаже.

-Го....Джорджо бе, заведи момичето на разходка докато сготвя. Тука въздухът е кристален миличка – умилкваше се като сита котка леля Мара, ама нали имаш и други обуща – сети се тя за премеждието със счупеното токче.

-Разбира се, имам. Кецове. „Пума”! – отговори миличката и погледна гордо-въпросително.

-Ааа, не се претиснявай  душко, тук нема пуми. Нагоре по Балкана има мечки, ама те не слизат, не бой се – бъбреше леля Мара, без да забелязва присмехулните погледи, които си хвърлиха младите.

След планинската разходка, която изненадващо хареса на госпожица Абаджиева, въпреки мълчаливия съпровод на Джорджо, те минаха през кръчмата да видят докъде е стигнал с дегустацията бай Рангел. Новите галоши му стягаха и той беше в кисело настроение, защото ракията на кръчмаря нещо му горчеше. Опитва я, опитва я, вече няколко часа, а пустата не си оправи вкуса и това си му е.  Щеше да си тръгва да се прибира, ама нали го стягат галошите и на краката му някак си неудобно – направи една крачка и се пресецне, па седне, да почине и да събере сили за из път. Като го видя така наквасен, Джорджо се ядоса, че го излага пред дамата, ама тя, още респектирана от таланта му, сама предложи рамото си за опора. Успяха да го довлекат или по-скоро да го допързалят до в къщи и го стовариха като чувал с картофи на кухненския диван, където той захърка още преди да сложи глава на възглавницата.

-Леля Мара, свикнала отдавна с тихата война между кръчмаря и съпруга си по повод качеството на домашната гроздова, не се остави и днешната им „битка“ да развали настроението й. Тя  щастливо шеташе около масата, като не спираше да пренася всевъзможни сармички, баници, печена кокошчица, крем карамел...

Домашното винце се услади на госпожица Абаджиева и тя, пратила всички диети в девета глуха, блажено похапваше. Ушите на Джорджо, който също не прощаваше на виното бяха добили боровинков цвят, но на мижавата крушка това като че ли много му отиваше. Или поне така се струваше на порядъчно почерпената Гергана, несвикнала с истинския вкус на домашно-произведения алкохол.

- Ма, хайде казвай де – дъвчеше тя с наслада – какво пишеш?

-Ами…ъъ..таковата…имам малка дилема – заекна Джорджо.

-Така ли? Ми тя и Меги го има това..-Госпожица Абаджиева мислеше, че „това“ е някаква нова марка фон-дьо-тен, ама предвидливо млъкна, сещайки се, че Джорджо едва ли употребява такива неща, та явно за друго ще да става на въпрос.

- Не мога да избера – почеса се младият мъж по щръкналото ухо – Какво да бъде: „Ода за прасето“ или „Ода за петела“?

-Аз харесвам кравите – смрънка Герганчето – особено лилавите – сети се тя за рекламата на шоколада. Общо взето госпожица Абаджиева обогатяваше културата си с филми, реклами и от време на време жълта преса.

-Лилави крави няма, миличка – погледна я стресната леля Мара- туй дето пълнят главите на децата с глупости е голяма простотия – изказа съвсем негативно отношение към рекламите въобще възрастната жена.

-„Ода за кравата“ – звучи добре - замислено бърникаше Джорджо крем карамела, сякаш от там ей сега ще изскочи прословутото му вдъхновение. – Ще ме извините  дами, но творческа работа ме чака – изниза се той от стаята.

-Ми те Ганче, великите писатели са така – прошушна с умиление леля Мара, сменила си коренно мнението и забравила за гълчавата от сутринта. После реши да  помъкне гостенката към кокошарника, да събират яйцата.

Важната гостенка обаче, усетила опасността да я карат да работи, се измъкна „по търлъци“ и отиде да провери как върви писателската дейност. Джорджо, разчорлен както подобава на творческите му мъки, поласкан от вниманието й,  посочи близкия стол и вдъхновено прочете:

 

Имаме си крава -

лунено-кафява,

чудно мляко дава

Вижте й очите –

гледа дяволито

сякаш, че ще пита,

кой ли ме обича,

в този свят отнесен

и живот нелесен?!

 

-Ауу, че интересно – изпляска с ръце госпожицата. Ама ти си бил и поет, бе…тя извади смартфона и направи няколко селфита с Джорджо, които веднага качи във Фейсбук и написа коментар: „Аз и великия поет Джорджо!“. На другия ден снимката беше събрала 852 харесвания, 364 споделяния  и 173 хвалебствени коментара. Само двама бяха попитали, къде могат да прочетат произведения от великия поет Джорджо.