Тук е така, ама не съвсем и не винаги - Стефан Стоянов

   Бай Георги беше вперил поглед в забранителния знак СТОП. Залязващото слънце блестеше в очите му, но той с резки движения отдаваше чест на знака. Това се е случило когато бай Георги не е бил бай, а само Георги, т.е. когато е бил много , много по-млад. Когато е работил като шофьор и влизайки с камиона си в града видял, че няма движение по напречната улица и преминал без да спре на знака. Бдителен катаджия го спрял на тридесет метра след кръстовището и нямало – “Какво ще правим сега”- и подобни. Последвало нареждане – “Връщаш се при знака и му козируваш тридесет пъти”. Минават хора, минават жени – срам, но от тогава види ли знак Стоп – бие спирачките. Пък  и  едно време имаше и доброволни отряди и дебнеха по всяко време. Неговият съгражданин Лазар. Лазар – бандита. Никакъв бандит не беше, но някой хора така го наричаха, защото е бил началник на общинския пазар, а там се взимат такси за всяко търговско място. И като дойде денят за пазар на кой издава касова бележка, на кой не – и затова и този ден го наричаха –Лазаров ден. Та Лазар беше в доброволните отряди, имаше си стоянки откъдето дебнеше. Бяха все шумарлати места, с храсти и драки и той залягаше там и изкачаше претъркалвайки се  със странично кълбо напред, ненадейно пред колите с палка в ръка за да  ги изненада. Шофьорите бяха втрещявани от каскадьорското му появяване и дълго време не можеха да вземат адекватно решение как да реагират. Лазар използваше това и пишеше актове на обърканите хорица.  И така в два часа през нощта изкочил пред камиона на бай Георги, който си карал кротко и бавно. И понеже не можал да го изненада се запънал –“ Кой ти обади на теб, че съм тук”. Сега за него било важно, кой е издайника който предупреждава шофьорите къде се е спотаил . Бесен бил, нервен, че е разкрит. Защото за бясовете има много лекове, но един ме озадачи много и го намирам за гениален. Киро бил младеж ,двадесет и пет – шест годишен с много буен нрав, палел се от няма и нищо, нервел се за глупости, пък и правил много глупости. Биел се и много бой ядял. Баща му се бил видял в чудо как да го укроти. Обиколили сума ти доктори из всички големи градове.     Закарал го накрая при един лекар в един малък град и човека дал смайващ съвет. Казал на баща му, да му купи някакъв духов инструмент за да може бесния Киро да си изкарва ядовете и бясовете на него. Така скоро след това го снабдили с флигорна, а това според мен сега се нарича тромпет и той започнал усилени репетиции. По цял ден надувал инструмента за ужас на комшии и случайни минувачи. В градчето имало духов оркестър и всяка събота и неделя се свирило на площада , имало програма, а после в полумаршова  крачка се преминавало през целия град. Поради слабата му подготовка, Киро  не го взимали в състава,но той тръгвал след оркестъра и свирил неудcржимо. Оркестъра свири по програма, а той каквото му дойде на ум. И така година, две, три – и накрая омалял. Катaлясъл.  Укротил се. Бясовете му изчезнали. Нервите му се успокоили и станал хрисим и кротък. Така като си помисля по тази рецепта – ем музиканти ще има много , ем и хората ще са благи и добри. Когато ми разказваше за това бай Георги, той всъщност се ядосваше как неговият наемател в къщи го бави с наема вече трети месец. Когато преди месец го бил попитал ще му платили забавените наеми скоро, онзи му отговорил, че няма да му ги плати. И вярно – не го излъгал. Нищо не му е дал и до сега и се правел на завеян по въпроса. Не знаеше,  да го гони ли , да го чака ли още.  Защото Митьо Чувала му беше казал, че изгони ли го - няма да види и лев. А Митьо Чувала беше капацитет. Пък и прякора му се предаваше от дядо на баща и от баща му на него. Когато се представяше, той гордо допълваше към името си така подходящия прякор. Та, Митьо Чувалето беше добродушен тарикат. Хитър и пресметлив. Знаеше всичко за всеки в града и минаваше за тънък психолог. Имаше земеделски земи от реституцията и прибираше сериозна сума пари от рента. Можеше да не работи нищо, да ходи целогодишно на почивки, по круизи и въобще да лежи по цял ден. Но това щеше да убие всичко в него. Нямаше да е близо до хорските проблеми, да ги обсъжда по цял ден. Затова си беше наел магазинче до пазара –оживено място. Вътре нямаше кой знае какво, малко асортимент и от всичко по две бройки. Но всички минаваха покрай него и той стоейки си в магазина, минаваше през живота на всички хора от града. Ако нещо не ти е ясно, с някой какво се е случило, някъде, някаква кавга да е станала – отиваш при Чувалето и всичко ти се обяснява от начало до край. Излизаш от магазинчето му напълно информиран.

Това с наемателя веднага сещаше бай Георги за един друг негов познат – бай Стефан Тенекето. А му казваха Тенекето – защото се будалкал и често вързвал тенекии на хората. Та Тенекето бил голям зевзек. Що истории имаше за лакардиите му.  Взимал той от доста хора на заем пари. Уговорката с всички била, че до месец ще ги върне. Ама както често става, нещата не стават както ги мисли човек. Закъснял много време свръщането. И Тенекето се притеснил. И се изнесъл от града. Отишъл чак в Русе.Все пак, да не се притесняват заемодателите му, взел и разпечатал десетина некролога, как ненадейно се е споминал и ги изпратил на доверен приятел който да ги разлепи из родния му град. Така, като видели това хората от които взел пари – вече били спокойни, че няма да си получат парите. Но други пък го споменавали с добро чувство, защото много ги размивал. Веднъж бай Стефан Тенекето пътувал с автобуса и носел един пакет. На другите казал, че е отрова за бълхи. – ,, И как ще ги тровиш бълхите с отровата” – го попитали. – ,,Ами хващаш бълхата, отваряш и устата и и слагаш отровата”. – ,,Че то като я хвана, по добре да я  смачкам с пръсти” – го контрирал един. –,, Е, па то и така може” – замислено се съгласявал Тенекето. Друг път пък, пак нямал пари, a му се искало моабет да си направи и с един приятел, наговорили кмета да му изпрати повиквателна за запас. А то като се отивало в запас се правило изпращане. Жена му ще сготви една кокошка, ще седнат , ще пийнат, а и една ще му изпече за из път. Погача ще му омеси. Не е шега работа това запаса, сериозна работа е – военна. Така и станало. Яли, пили,дошло време да тръгва, ама накъде и си признал. Насмалко да си тръгне булката му, но с кандърми, с увещания, с извинения успял да я придума да остане, пък той щял да се поправи. И затова решил да изпълни едно голямо и отдавнашно желание на жена си. Да отидат на Хисаря, Пловдивско, на минералните извори.  – ,,Утре, жена,  отиваме на Хисаря”. - ,,Ама вярно ли Стефане”. – ,,Вярно я, стягай се”. А до града имало такава местност, нарича ли я – Хисаря. И на другия ден вика файтон,качват се, багажите и тях и заминали. След час спират. –,, Е, стигнахме” – провикнал се  Тенекето. –,, Ама …”  -,, Няма ама, нали искаше на Хисаря, а сега сложи бохчата да седнем, да хапнем, да пиинем”.  Ей, на такива работи ставаха тук.

 А пък бай Георги се беше изнервил от тази работа с наемателя и нещо го болеше зъб. Но той беше и спокоен от друга страна защото имаше познат зъболекар който от години посещаваше. Този заболекър беше възрастен, но той му вярваше безпрекословно, а и имал напредничав подход към професията си. Преди да започне манипулациите давал на пациентите по една ракия за упойка, ошеметявал ги  и тогава започвал. Заболекаря  трябвало да е още жив, защото заявявал, че техния джинс бил програмиран да живее сто и петдесет години, но дори и да се объркало нещо все наполовина щели да живеят. Носели се легенди колко добър зъболекар бил и как безпроблемно се справял с работата си. Даже една жена която често ходела при него след четвъртото – петото ходене му казала. –,, Докторе, ти направо ме подмлади с двайсет години” – а той, понеже му дошло до гуша от нея и отговорил – ,,Ако още веднъж дойдеш, не с двайсет години ще те подмладя,ами ще те мушна там откъдето си излязла”. И му предстоеше на бай Георги да отиде на зъболекар и това му носеше смесени чувства. Ем страх от болката, ем иму беше интересна срещата със зъболекаря.

Е, такива му бяха ядовете на бай Георги. За него си бяха проблеми явно. И той след всяка история се обръщаше към мен с думите – Човек вижда толкова, колкото знае. Мина време докато разбера какво точно означават тези думи. Повтарях си ги много пъти докато ги проумея. Човек колкото по-малко знае – толкова по-малко вижда. И по-леко живее. Опитвах се да го окуража, че проблемите му не са никакви проблеми, а той с тъга и след малко замисляне отвръщаше - ,,Тука е така,  макар и не съвсем и не винаги …”