ДАЛЕЧНОТО  КРАЛСТВО  - Силва Маринова

            -Мечо, спиш ли?

            -Хър-хър. (Никакъв отговор)

            -Мечо, спиш ли?

            -Хър-хър. (Пак)

 

            Прасчо нарами раницата с оскъдния си багаж и внимателно превъртя ключа на хралупата. После го постави на перваза на прозореца зад саксията за да може да влезе всеки, който поиска.  Пътеката започваше точно тук, пред вратата му, но макар по-рано често да бе фантазирал за това къде ли води тя, то сега сърцето му леко трепна. Въпреки това той вирна малкото си носле и направи първата крачка.

            На междинната пътна станция беше пълно с народ. Постоянно пристигаха и тръгваха кервани и като че никой не се застояваше повече от пет минути. Обаче празни места нямаше, всичко беше заето от преди седмици. В края на деня на стоянката останаха няколко души и омърлушено се заоглеждаха – три момичета на по около 16-17, един мрачен дядка и Прасчо. Оказаха се в една посока и, след като поумуваха, решиха да наемат каруца за да стигнат по-бързо. Каруците ги даваше един тип, когото наричаха Ранго, ама проклетия му гущер искаше майка си и баща си, освен това дрънкаше всеки да позира за селфи, а после изяждаше снимката. Накрая една от кандидат пътничките, която се казваше Снежанка и мъкнеше незнайно защо цял куфар, пълен с ябълки, го нави да свали цената срещу една щайга.

            И така, на следващата сутрин бяха преполовили полето в подножието на първия ред планини, толкова зъбати, че като ги гледаш отдолу направо ти се завива свят. И трите девойки  се казваха по един и същи начин. Бяха се запознали в Интернет, обясниха гордо, и бяха решили да пътуват заедно. Впрочем едната беше руса и червенобузеста, а другата – червенокоса. Тъмнокоса беше само онази с ябълките.

            -Аз впрочем - разясни тя - съм истинска принцеса. А тия ябълки са ми от мащехата. Тя има имение с ябълкови градини и като чу че заминавам, настоя да ми даде. Ужасна жена, да знаете. Откакто се е омъжила за баща ми се сбърква да се грижи за мене. Страшно е досадно – изяде ли си закуската?, да не настинеш?,  да не се намокриш? През цялото си детство на едно дърво не съм се покатерила, даже ролковите ми кънки бяха с помощни колелца. А ябълки даже не обичам.

            Русолявата се изхили,  другата я сбута да мълчи, после загризаха по ябълка, включително и чернокосата дето не ги обича. Бяха от сорта златна превъзходна, а бе кралска работа.

            -Аз пък три пъти си сменям името - продължи русата - и то заради майка ми. Първо бях Василиса, но тя настояваше да се сплитам на една плитка, така било подобаващо. После исках да съм Герда, но не ми дадоха, защото това име вървяло със северен елен, а в къщи нямало къде да се гледа. Заминавам, защото моите решиха, че Снежанките трябва да са чернокоси и подстригани на черта, даже някаква илюстрация на „Дисни” ми домъкнаха за доказателство, пък на мен късо изобщо не ми отива.

            -Ами аз просто така - завърши рижата - пътува ми се.

 

            Никой не знаеше нищо конкретно за Далечното кралство. Най-важното, което можеше да се каже за него беше, че е много далече.

            На втория ден в планините ги нападнаха разбойници.

            -Само четирима сме – каза някак си оправдателно оня, който минаваше за главатар. – Никога не сме били повече, ама нали я знаеш легендата – няма си друга работа.

            Бяха ги поканили на чай в палатката си, удобно закътана леко встрани от пътя.

            -Ние никога не сме искали да ставаме обирджии, просто винаги сме били такива – още от малки имаме бради и мустаци, а Арвен дори се е родил така. И, знаете как е, никой не ти дава работа, а някой трябва да се грижи за старата ни майчица. Тя също има мустаци, ама на нея никой не й придиря.

            -А с какво се прехранвате? - попита едната Снежанка.

            -Ами кой каквото даде. Ето тоя чай ни го оставиха двама търговци оня ден, ние пък ги почерпихме със сладко от сливи. Ние сладкото сами си го правим, ама свърши сега. Има тука една слива, чудна реколта дава.

            Накрая се реши и четиримата да тръгнат с кервана към Далечното кралство, можеше там да им излезе късмета. Забавиха се колкото да се простят със старата си майчица (тя наистина имаше мустаци) и да й оставят малко ябълки.

            Разбойниците се оказаха много мили и възпитани хора – казваха „благодаря” и „моля” и пиеха чая си без да сърбат. Освен това имаха чудесни гласове и през целия път пяха сложни арменски песни.

            До Далечното кралство стигнаха на седмия ден. По-точно на седмия ден стигнаха до предградията, до центъра се влачиха още ден и половина. Там се разделиха, като си обещаха да поддържат връзка. Прасчо тръгна да обикаля и да зяпа – за сега нямаше никаква идея какво друго да прави. Около него всички търчаха насам-натам, а по улицата каруците профучаваха толкова бързо, че конярите едва успяваха да се наругаят един друг. Имаше разни големи сгради, които сега бяха затворени и едни други, които пък бяха отворени и от тях постоянно излизаха и влизаха разни хора. На един ъгъл Прасчо видя едно познато магаре, което свиреше на контрабас  заедно с още няколко персони.

            -Как е, какво става? - попита го той след като групата завърши „Вариации по тема от Бах” и седна да си почине малко на по бира.

            -А, не се оплаквам, брато, не е зле, тук хората ценят музиката – каза магарето, разтръсквайки расти. - Само дето дърветата са малко.

            Точно така си беше – дърветата не просто бяха малко, тях направо ги нямаше, ама хич. Нямаше нищо общо с Голямата гора.

Най-накрая късно вечерта  Прасчо успя да намери един парк, където прекара нощта на пейката, броейки звездите.

            След няколко дни му писна да се мотае и реши да си върви обратно. За съжаление се оказа, че не е предвидил пари за връщане и трябва да си намери някаква работа.  Наеха го като отговорник по отпадъците в един ресторант за бързо хранене, от което той бързичко наддаде на килограми и то толкова, че трябваше да си купува нови панталонки. За да покрие и тези разходи му се наложи да започне втора работа като прасе за доставка на поръчки в химическо чистене. От честото пране пък панталонките му се свиха още повече.  Вечер, когато звездите изгряваха, той сядаше на пейката в парка и се чудеше дали ще успее да се прибере преди Мечо да се е събудил.

 

А какво стана с останалите? Трите Снежанки доста бързичко разбраха, че ще видят кино кариера най-много като статистки. За това те основаха фирма за внос-износ на ябълки, както и сайдер, ябълкова пюре и, разбира се, ябълкова ракия. Което пък даде повод на мащехата на първата Снежанка да се хвали пред приятелки колко самостоятелна е дъщеря й (зaварена).

Разбойниците основаха рок бандата  ZZRobbers, която постигна  феноменален успех. Лицата им станаха особено популярни след като се включиха в рекламната кампания на марка бебешко олио. Модата на дългите бради и коси нахлу с такава сила, че доведе до фалит немалко коафьори. В момента са толкова известни, че се занимават почти изцяло с благотворителност.

Колкото до мрачния тип, то той се оказа счетоводител.