КАТЕДРАЛАТА ЗАД ГРОБИЩЕТО - Силва Маринова

В осветената от фенера част се появиха две бледи  пламъчета. Впоследствие се оказа, че са очите на малко сиво същество, смътно наподобяващо жаба, което гребеше към тях върху един дънер.
То достигна лодката. Хвана се за нея с дълги лепкави пръсти и изравни печалното си лице с това на Леля Ог.
— ’драсссти. Днессс имам рожден ден.
Известно време и трите постояха втренчени в него. После Баба Вихронрав взе греблото и здраво го халоса по главата. Разнесе се плясък и далечно проклятие.
— Ужасен малък негодник — възкликна Баба, след като поеха отново. — Видя ми се беладжия.
— Да — съгласи се Леля Ог. — Точно от такива хлъзгави трябва да се пази човек.
— Чудя се какво ли искаше? — попита Маграт.

                                T.D.J.Pratchet

                                                                           

 

 

Снъф тътреше крака по пътеката и неумело се секнеше в ръкава на сакото. Беше поне два номера по-голямо, което правеше секненето доста по-лесно, за разлика от предишната му жилетка, чиито ръкави бяха възкъси и освен това бодяха. Добре, че татко му му намери това, иначе цяла зима щеше да мръзне. Сакото беше чудесно, велурено и с подплата от къртичи кожи, а дупката от куршум почти не си личеше.

Тая Ванеса, тя беше виновна за всичко! Не си гледа собствените уши, дето падат час по час и дето майка й трябва да й ги пришива всяка сутрин преди училище, ами седнала да се подиграва. Краката му не били еднакви и дясната му обувка му била голяма и като тичал – хлопала. Ами кой каквито си има, такива си носи!

Не беше обаче само тя. И другите не го харесваха особено. По-точно може да се каже – никой не го харесваше особено. Обаче, ако завъртиш призмата на съзнанието на 180 градуса, то ставаше обратното – т.е. – всички го харесваха. Поне така обясни татко му, а той знаеше всичко.

Беше опитал да бъде по-мил, но момчетата бягаха, а момичетата пищяха. Дори тези, на които им бяха зашили устите. Дори веднъж занесе цветя на учителката; беше си чудесен погребален венец, с рози и лилии и всичко, както му се полага. Жалко, че тя го изяде, но поне се сети да поблагодари преди това.

Такива мисли му се въртяха  докато затваряше старата решетка в дъното до параклиса. Често оттам влизаха бездомни кучета и се случваше да отмъкнат някои наистина добри образци, поради което пък трябваше да чакат ново погребение, понякога със седмици, ако не се погрижеха сами, разбира се. Кучетата освен това бяха глупави – продължиха да идват дори след като той изяде едно от тях, ей така, само за да им покаже. Сега просто не трябваше да забравя да затваря вратата, иначе му се отваряше допълнителна работа.

Но днес нямаше много за вършене. Виж, миналата седмица се случиха четири погребения, и едното беше на младо момиче, почти деветнадесет годишно и с дълга, руса коса. Баща му страшно се зарадва и дори танцува жига в лабораторията, която стопанисваше в западната кула на изоставената гробищна катедрала и която двамата, тримата, ако се брои и майка му, обитаваха до късна есен. През зимата се местеха в мазето, защото там беше по-топло, а и е по-лесно да сваляш труповете надолу, отколкото да ги мъкнеш по стълбите. Майката на Снъф още не беше довършена и за това баща му се зарадва толкова на момичето, особено на русата коса. Майка му винаги си беше мечтала за руса коса.

Баща му, о, той беше прекрасен! Няма толкова умен човек като него. И добре възпитан, винаги си слага чиста манта преди дисекция. Имаше крака на бейзболист, сам си ги беше пришил. Другите деца не можеха да се похвалят с толкова чудесен татко, сигурно за това го мразеха. Ето, Джейкъб например, смени трима бащи за последния месец, макар, че вината беше в майка му, която все ги изяждаше. А неговия татко умееше и да готви. Е, не както щеше да готви майка му, когато я довършеха. Те, майките, винаги са били по-добри домакини, стига нищо от тях да не пада в тенджерата. Ето, майката на Натали знаеше повече от сто рецепти за бут с гъби и винаги подпитваше дали няма някой излишен когато копаеха. Беше й ходил на гости веднъж и просто си облиза пръстите, и дванадесетте.

Мина покрай гробницата на маркизите Словецки и зави вляво, където бяха новите погребения. Беше се погрижил за тях още на следващата сутрин, всяка могила беше старателно заравнена и със свежи венци. Беше изкусен в тази работа –майсторенето на украси от корени и плесен, дялането на скулптури, градинарството. Там, където бяха положили  младото момиче например, беше засадил маргарити и цинии във формата на сърце. На пролет щеше да е прелестно. Вече имаше и клиенти от селото, които му плащаха за поддръжка. В тази работа имаше бъдеще.

Когато порасне със сигурност щеше да се занимава с изкуство. Негова творба вече беше спечелила Конкурса за изгряващи звезди на Галерията за съвременен арт в Париж. „Очи, които те следят”, инсталация във формалин. Беше ги накарал да се движат посредством скрита корда, прикрепена към жироскопа от татковия му часовник. С това, или с градинарство. Сега обаче най-важно беше да реши проблема със съучениците си. Баща му му беше казал никога да не се отказва; дори когато тълпа побеснели селяни се кани да подпали замъка ти винаги се намира начин. За миг се поблазни от идеята да довлече Ванеса в лабораторията и да я затвори в оня бодлив шкаф, който татко му наричаше Желязната дева и в който си държаха зимнината. Една-две седмици щяха да й дойдат добре. Но за сега реши да не прибързва. Може би имаше още какво да поправи в себе си? Огледа се в малкото езерце пред параклиса. Да, тоя нос определено не му отиваше, чипото някакси не му вървеше. Утре щеше да пробва с друг, знаеше къде точно да намери подходящ.