И БЕЗ БЛАГОДАРНОСТИ, МОЛЯ! - Силва Маринова

           Седя вече час на автобусната спирка, а до мен – кошницата с гъби. Тия гъби са от оня ден, но няма за кога да ги сменям, а и не си личи особено, никой няма да забележи. Освен бабата де. Тя, обаче, я дойде, я не, а и вече притъмнява, така, че няма вече кой знае какво значение. Утре ще мина през магазина на ъгъла, там са на промоция.

            Преди обаче да започна историята, искам да кажа нещо за себе си. Не обичам да ме търсят за услуги, нито да ми благодарят след това. Не ме интересува колко сте нещастен, нито дали ви е изчезнала котката. Tук няма рамо, върху което да поплачете. Добрия самарянин? Забравете. Не ми пишете благодарствени писма, не ми пращайте имейли, не пъхайте под вратата ми валентинки. Особено валентинки, имам страх от тях, понякога сънувам, че стоят зад стената и хлипат с розовите си крайчета. Всъщност - не че не обичам да помагам, това, което мразя, са благодарностите после. Цялата история става една сълзлива, та човек накрая се чуди той ли е това, не е ли, и бива ли така да му се радват, като той си знае, че не е нито толкова добър, нито толкова прекрасен. Човек винаги трябва да е нащрек в такива ситуации, че току виж си повярвал колко е хубав и прекрасен, а после…  Толкова за това.

           

 

            -Как си? – Момичето ме гледа втренчено и леко се усмихва. Има рижа щръкнала коса, която се подава изпод многоцветна, плетена на една кука шапка. До нея на пейката има кошница с гъби. Явно ме познава от някъде, аз обаче нея - не, колкото и да се напъвам да си спомня.

            Случката става преди около седмица на същата тази спирка. Чакам трамвая, тръгнал съм на среща с братовчед си, но не ми се ходи особено и в момента прехвърлям няколко удобни извинения, с които да оправдая поне закъснението. Трябва да се видим в кафето на Операта, където братовчеда работи като мецосопран в хоровия състав. Да, правилно сте ме разбрали, а още по-правилно ще ме разберете ако ви кажа, че технически това е братовчедка ми. Която особено държи да я наричат Марио, макар да се казва Мила. Вероятно пак има проблеми с гаджето си и ще ми плаче на рамото, ще се напие като казак, а после ще трябва да я нося до тях, а тя да ми разправя колко съм велик. Гаджето й се казва Иван, и по лична карта включително, обаче пък работи като маникюрист в салон за красота. Абе, сложновата работа.

            Момичето продължава да ме гледа втренчено, за това и аз кимам.

            -Ами добре . Ами ти?

            -Добре изглеждаш, отслабнал си. Радвам се, че отново излизаш сред хора. – Тая забележка леко ме вкисва, от къде на къде ще съм си стоял в къщи. И колко ли съм бил дебел? Хвърлям едно око на отражението си в съседната витрина, а момичето продължава.

            -Вашите как са? Чух, че не били добре нещо. Ами сестра ти? Още ли има проблеми с оня, как му беше името…Ама тя трябва да внимава с какви излиза, така де.

            Промрънквам нещо от името на несъществуващата си сестра, а тя продължава:

            -При нас всичко е наред. Знаеш, откакто напуснах работа обаче….. То откакто майка почина… ама знаеш я каква беше проклета, така май стана по-добре. Само котаракът седи в къщи и мяука по цял ден. Обаче баба се загуби, няма я вече няколко дена, а Ваня не се е прибирала две седмици, та няма кой да помогне.  Ето, тръгнала съм да я търся. Тя много обича гъби, само като ги помирише и се връща. Всеки път така става. Ама не и миналия де, не можах да я примамя веднага, та трябваше да се обадя в полицията. Там нищо не направиха, ама то какво ли се очаква от полицията в днешно време! Само попълват разни формуляри. Ама като си отидох в къщи, тя се прибрала, гледам я – седи на масата и яде гъбите сурови. Половин кошница опразнила. Е, аз вече ще тръгвам, трябва да сляза на „Македония”. Много се радвам, че се видяхме.

            И се качи на трамвая. Просто така. Поне ще имам какво да разкажа на братовчеда.

 

            Същата нощ се събудих в три и се размислих. Коя ли ще да е тази баба? Познавах всички старци в квартала, ама някоя да е изчезнала не бях чувал. И тая Ваня – как може да я няма две седмици и никой да не забележи? Това да не ти е копче, и с него, и без него. Ами котката, щом мяука толкова сигурно е гладна, то гъби ядат ли се по цял ден. Каква ли порода е? Ами бабата? Имаше една баба Минка, живееше на първия етаж в съседния блок. Една такава вехта, като ходеше си тътрузеше чехлите. Всеки път като ме виждаше, ме канеше да пробвам някаква гъбена каша. Тя ще да е била, ама не съм я виждал от години, може и да не е жива, а и да има внуци не помня. То и момичето може и да не й е внучка, може само да живее при нея.

Накрая заспах и така, на пресекулки, до сутринта. Сънувах баба Минка, която ме храни с гъбена каша.

            Два дни по-късно видях момичето отново. Беше на неколко метра пред мен в трамвая и не ме забеляза. Докато се чудех дали да й се обадя, тя слезе. Аз също. Сега като се замисля, това изобщо не беше моята спирка. Тя не продължи, а застана под навеса и зачака. Аз също.          

-Здравей, намери ли се бабата? – По невинно от това нямаше как да го докарам, но не можех и да не попитам.  Все пак – бабата е изчезнала, може да трябва помощ. Момичето явно не ме позна. Имаше и нещо различно в нея, не носеше кошница с гъби със сигурност.

            -Вие кой сте и от къде знаете за баба ми? Да не ме следите? – Тонът й беше доста остър и половината спирка се обърна да види какво става. Опитах се да обясня, но тя ме изпревари и продължи – И не ходете след мене повече, че ще се обадя в полицията, те знаят какво да правят с такива като вас. Маниак някакъв. – това последното се явяваше като обяснение към застаналата в съседство госпожа, която ме изгледа с подозрение.

            Неизвестно защо от това страшно ми олекна.  Друго си е да те нападнат словесно на обществено място. Действа някак си пречистващо, един вид пак си част от обществото, без да се засягате де. И – ето ме сега, седя на спирката и чакам бабата. Няма как да не дойде, винаги се прибира, рано или късно. Всеки път така става. По-късно ще взема трамвая до „Македония”, а на връщане ще се прибера пеша. И най-хубавото в случая е, че вероятно няма да получа никакви благодарности.

            Чудя се обаче  – какво ли е станало с Ваня?