Бай Янаки - Маргарита Динкова

Няма такива мъже моето момче вече, нямааа. На фризьор, казваш, ще ходиш, знам го аз този твоя фризьор, дето ви прави на мадами всичките. То и него като го погледнешсъщинска госпойца, с тези  проскубани вежди, с тези лъскавите синджири дето се е накичил, къде по тънкия му врат, къде по ръцете, че и на гащите си турил.

Ти си малък няма как да го помниш бай Янаки, беше починал вече като започна да идваш на село. Да видиш ти какво значи мъж! Осанката му, погледът му, костюмът, бялата престилка, респект и уважение значи те обзема от вратата когато  се намъкнеш в неговия салон, значи.

Два метра мъж, изпънат - струна, ръбовете на военните му зелени панталони прави, остри като нож, чепика лъщи, бялата му престилка като пресен сняг блести. Гребенчето и ножицата затъкнати в горния му джоб тактично показват, че си влязъл при селски берберин, а не при в софийска болница примерно. Косата –  подкъсена, причесана на път, бакенбардите и те по конец равни. Като те погледне с ония ми ти ледени очи, прерязва те на две от вратата. Забравяш за бръснене ли си влязъл или да ти подкъси туй дето го носиш под каскетя. Бръснеше човека, подстригваше - мъже, деца, че и жени не връщаше. Сутринта, като отвори, мине бръснарския стол с мека кърпа, заблести и той като престилката му. Тръкне невидимите петна от голямото огледало пред него и чак тогава ще врътне табелата – отворено. Ред си имаше и дисциплина ти казвам. То сега скимне ти да отидеш на фризьор, окичени им витрините с табели - „Ще се върна след 30 мин.”, „В кафенето отсреща съм” или още по-зле „Ще отворя след 20 дни”. Ами аз за двадесет дена на караконджул ще замязам бе, моето момче, ако го чакам тоя да се върне. Баба три пъти ще се увърти у гроба, като ида да й прелея на Задушница, ако ме види такъв обрасъл...... След 20 дена, кък я мисли той тая работа....

Уважаваше си Янаки и професията и клиентите, момчето ми. Един му беше кусура – уважаваше и хубавата ракия. Ама то мъж без кусури ли е, не ми го хвали. Като дойде есенно време значи, че като се заредят всичките му клиенти да почерпят от плодовата си продукция, как смяташ ти? Не си позволяваше и по такива важни причини да напуска човека работното си място.

Изпърпори примерно кметът с моторетката, докара шише от новата му гроздова. Ти да си и ти няма да го върнеш. Седнат си на пейката за клиентелата, обсъждат международното положение, подава се шишето от ръка в ръка, работното време и то тече – идеал. Ако дойде някой окъснял мъж – няма да го върне, я. Курдиса го на стола, върже му един бял чаршав за потният врат и го почва. Малко от едната страна му пообрал залесяването до голо, а от другата си му стои вълнясалият врат, айде сега подробности.

 Комшията му правеше една скоросмъртница. Петдесет и два  градуса я оставяше обикновено, защото такъв му беше табиета. В къщи си я пиеше с лед. Няма да викне Янаки в къщи да седнат под асмата, да надигат чашите, ами и той на пейката. Ми тъй де, то си е почит и уважение, да те видят хората баш на пъпа на селото какъв специалист ти дегустира домашнярката. Жените им, че не са наблизо да ги подритват по масата и да им броят чашките си беше чист бонус. Прехвърляха си бутилката ей тъй без разредител. Е, случвало се е някой път в рибния магазин до бръснарницата да пуснат някоя консерва копърка, тогава отваряха една - тъй за двамата, за мезе. Рядко ставаше така, да ти кажа. Обикновено продавачката си правеше компания с една саксия полуумрял от студ аспарагус в магазина. Случваше се и някой чируз да й разпределят, ама най-често асортимента й се състоеше от някоя гранясала веяна скумрия, консервите си бяха лукс.

Търкаляха се тъй година след година, побеляха му на бай Янаки банкенбардите край ушите, ама и клиентите нарастнаха, че и клиентки по-начесто влизаха в салона, от как излезе модата да ходят подстригани на „сасонче” жените. Полвината даскалици му бяха клиентки, хеле имаше една млада, с пъстри зелени очи и тъмна коса, тъмна ама и гъста, като я фризира бай ти Янаки, като й открие тези свежи момински бузки, пък като се засмее това моме.... Побъркваше ергените в селото и не само тях, де.

Всичко хубаво, ама много хубаво не е на хубаво. Да вземат да я пратят на някакво съвещание в общината даскаличката. Там пък да я види другарката Цачева. Сега ще питаш тази каква е, нали ? Ами началничка беше някаква в образовението. То жените нали знаеш, не му мислят много. „Миличка сладичка, тинтири минтири, кой те разхубави така?”. И айде, другарката Цачева на стола на бай ти Янаки. Ма за късмет да вземе да го нацели в момент на една от сериозните сезонни дегустации нашенския Фигаро. Та я издокара ти казвам с една фризура, то сега са модерни, ама кой да му признае новаторството на човека тогава. Вместо да позаформи както си трябва с машинката „сасончето” объркал са нещо, та като я подкарал от двете страни другарката – до кожа й смъкнал косата. А по средата седи едно бухнало гнездо останало от старата й ондулация....Че като писнала тая ти ми другарка, че като размахала едни ръчища, че като го метнала да го налага..... Добре, че бил  взел обезболяващото предварително, че устоял човека на атаките. Оказа се, разбираш ли, че мъжът на разлютената другарка оглавява партийната организация в общината. Разбеснял се Цачев, то и на тебе да ти направят жената да мяза на свраче гнездо в главата и ти ще се ядосаш. Ти вярно, нямаш жена де, ама разбираш какво искам да ти кажа, нали тъй. Засилил се Цачев и той на свой ред да бие бай ти Янаки, ама от дума на дума седнали двамата на кило кайсиева и се споразумяли. Една година, безплатно бръснене и подстригване на партийния и Янаки си продължи работата в салона. Вярно другарката Цачева се наложи първа да въведе модата на тюрбаните, преди Людмила Живкова още, ама подробности....

Продължи си както си знае бай Янаки. Врял и кипял си беше той. Само дето срещите с комшията  му разваляха офицерската стойка. Попривършваше ли стъкленицата и работното му време между другото, надигаха се двамата – комшията държеше някак права линия с колелото към тях, а бай Янаки аха да тръгне към неговите си владения, но усещаше се човекът, че нещо е вързал кънките, дет има една приказка. Понадигне се яваш-яваш, измете, пооправи салона, врътне ключа на катинара, та приседне на мраморният парапет отпред. Мерне ли някой рошльо от тяхната махала да минава, викне го та му заръча да каже на леля си Веска да дойде, че иска да се поразходят двамата. Добра жена имаше да ти кажа, хич не му се налагаше да чака много. На десетата минута се задаваше милата. Дребничка, русичка, причесана, червисана, засмяна. Седне до него, подхване го през кръста и айде ходом двамата към тях. Хем той засмян и доволен, хем го лъхне вечерния ветрец та се поосафери малко. Верно, краката не го слушаха много, ама сигурна подкрепа имаше човека. Лоша дума не съм я чул да му каже напряко жена му пред хората. Докато си отиде човека,  все така с усмивка и блясък в очите го съпровождаше горката.

Много е важно момчето ми, запомни го от мен, булката ти да е до тебе, пък ако е засмяна - цена няма, да знаеш. Ей, хубав човек беше бай Янаки, няма такива мъже вече.... професионалисти. Дегустатори. От сой!