Междусъседска свада - Пламена Янчева

Живееха къща до къща двама съседи – Иван Чапкънов и Стоян Граматиков.  Нямаше човек в селото, който да не знаеше тяхната вражда. Тя беше започнала още от техните бащи, които на времето заедно намерили едно гърне злато. Но щом стане дума за пари, всеки гледа да дръпне чергата към себе си, та и този случай не бил изключение. Карали се, карали се кой бил намерил гърнето, кой заслужавал по – големия дял... Отначало решили да не изкопават намереното съкровище, докато не се споразумеят, но като видели, че скоро няма да се помирят, започнали да си правят номера. Ту единият взимал гърнето, ту другият влизал вечер в съседския двор и го изравял... Разчуло се навсякъде тяхната история и един ден двамата установили, че гърнето липсва. Така и не разбрали как се е случило и кой го е взел и започнали да си прехвърлят вината. Още повече се засилила омразата им един към друг и оттогава единственото, което ги свързвало, била оградата, която разделяла дворовете им.

Техните наследници продължиха свадата. Нямаше ден, в който да не се чуят клетви и крясъци от някой от дворовете. Години наред се наблюдаваха един друг, знаеха си кътните зъби и си правеха пакости.

Иван Чапкънов, известен в селото със своите хитрини, беше занаятчия – занимаваше се с грънчарство. Той беше добър в занаята си и що се отнасяше до продажбата на неговите съдове, всеки знаеше неговите търговски способности. Сякаш омайваше хората с думи. Щом някой се спреше пред работилницата му и се загледаше в някой съд, майсторът веднага се обаждаше:

-Този е най- хубавият ми съд. Тъй да ми харесва, и цветовете как се получиха...Разкош, разкош! Висока цена му сложих, ама нали си мой човек, ще измислим нещо!

Въпреки че местните бяха научили репликите му, не се прибираха с празни ръце и той печелеше добри пари от тази си дейност. Чапкънов беше едър и висок мъж с мустаци. Ръцете му бяха захабени от това, с което се занимаваше, но не му пречеше, защото все пак така си изкарваше хляба.

Стоян Граматиков – дребен и слаб човек, беше учител в училището. Той преподаваше математика от много години. Беше му писнало да се занимава с деца и искаше да подхване нещо друго, но все не му се случваха работите.  И така обстоятелствата го принуждаваха да остава в училище. Децата, които ежедневно му тровеха нервите, му отнеха младостта и той изглеждаше с пет – шест години по-възрастен. Впрочем той изобщо не обичаше децата. Като малък родителите му искали да го направят учен човек, да бъдел като дядо си - даскал, та затова той се занимаваше с това.

Минаваха месеци, години, но между съседите не се виждаше и надежда за помирение. Жените и децата им също не се харесваха. Рада, жената на Иван,  все гледаше да се изтъкне пред съседката си – Божана. Видеше ли, че Ивановата съпруга сееше в градината цветя или зеленчуци, веднага се захващаше да се представи по-добре. Съседката ѝ също не ѝ отстъпваше. Всяка гледаше дворът и къщата ѝ да са по – спретнати, децата да са по – нагласени... Привечер, когато се събираха жените от махалата на дернек, Божана и Рада започваха да се хвалят една през друга за всичко, което им се беше случило наскоро. Понякога така украсяваха историите си, че се оплитаха и всички разбираха, че лъжат и започваха да се подхилкват.

-А пък моят мъж днес каква ваза ми направил, да знаете... Аз на шега му подхвърлих, той взел, че цял ден с това се занимавал. Че я изваял, че я украсявал... Ще кажеш най – големият майстор я е правил... – Хвалеше се Рада.

- А пък моят Стоян – веднага подхващаше Божана – видите ли, купил ми сребърна гривна. Нали е учен човек, заплата добра получава, обича да ми угажда той...

- Че той и моят ще ми купи, ама злато. Обещал ми е, няма да ме излъже, знам си аз! – Прекъсваше я с раздразнен тон Рада.

-Ще ти купи той... Като гледам работилницата, май не е правил нещо интересно скоро, то хората вече ги знаят неговите съдове – едни и същи... – Заяждаше се Божана.

-Я стига сте се драчили, само вас ли ще слушаме всяка вечер? – Намеси се баба Елица, която беше най-възрастната в цялата махала и всички я уважаваха. Намесеше ли се тя, всички млъкваха и веднага се сменяше темата, а двете съседки си сядаха кротко и мълчаха, като от време на време си разменяха злобни погледи.

От ден на ден двамата съседи измисляха все по – големи пакости. Веднъж Стоян беше пуснал кокошките си на двора. Иван тъкмо излизаше да нахрани кучето си – ловна порода, с което през почивните дни ходеше за дивеч.

-Сега идвам, Балкане, стой и кротувай! – Опитваше се да укроти песа, който не спираше да лае по съседските пилета.

Сипа в купата му храна, погали го по главата, но кучето и за миг не отделяше вниманието си от животните, които се намираха отвъд техния двор.

-Май ти се ловува, а момчето ми? Скоро не съм те извеждал, я да те пусна малко да побягаш! – Усмихна се под мустак Чапкънов и тутакси отвърза синджира на животното. Като стрела се изстреля кучето и на мига прескочи оградата, която впрочем не беше толкова висока. Разбягаха се птиците из целия двор, а Балкан не спираше да ръмжи и да ги гони. Като чу тупурдията от отвън, Стоян веднага изскочи от вкъщи и като видя какво се случва се хвана за главата:

-Бре, ще ми издави кокошките, аз за това ли ги гледам толкова време?!

Грабна една пръчка и започна да налага кучето, което като видя какво следва, се уплаши, веднага прескочи оградата и легна в краката на стопанина си.

Ухилен до уши, занаятчията избухна в смях, та чак коремът му се разтресе:

-Аз викам да го нахраня, той взе, че се отвърза, кучето ти с куче... Гледай, какъв пакостник само.

Граматиков стоеше неподвижен, целият почервенял и гледаше животните си – половината издавени, останалите разпръснати из целия двор.

-Да ми се махаш от очите, че след малко ще погна и теб, и кучето ти! – Развика се даскалът като се посъвзе малко от шока.

-Е, голяма работа, пет кокошки, кой знае какво станало – викаше Иван, докато завързваше кучето си за синджира.

Доволен от случилото се, Чапкънов побърза да влезе и да разкаже на жена си какво се е случило. На следващия ден, Чапкъновият син се прибра от училище разплакан. Той беше ученик в четвърто отделение и беше умно момче, не позволяваше да има ниски оценки, а и баща му много държеше на учението. При вида на чедото си, веднага родителите му започнаха да го разпитват какво е станало, а то през сълзи отговори, че даскалът му е писал двойка и му казал, че нямало да завърши. Като чу това, Иван веднага се изстреля бесен към къщата на своя съсед. Завари го на двора, седнал на пейката, да пие чай и да чете вестник. Занаятчията се развика с дрезгавия си глас, та цялата махала го чу:

-Как така ще пишеш двойка на синчето ми и ще му наговаряш такива работи?

-Че колко да му пиша, като нищо не знае и е некадърен? – Граматиков спокойно отпи глътка от чая си и прелисти страницата на вестника, като дори не погледна съседа си.

-Как нищо не знае, аз лично го изпитвам и знам, колко е умен и какво може! – Озъби се Иван, като почервеня от яд.

-Явно и ти нищо не знаеш, ама то крушата не пада по – далеч от дървото... – Усмихна се пренебрежително  Стоян, отпивайки още една глътка от чая.

-Искам веднага да поправиш стореното, иначе не отговарям! – Заплаши Чапкънов.

-Още нещо имаш ли да казваш, че ще влизам вътре, нямам намерение да се разправям с глупости – спокойно отвърна Граматиков, затвори вестника и влезе вътре.

При това пренебрежение от страна на учителя, Иван толкова се ядоса, че се закани никога повече съседът му да не види бял ден. И се започна ежедневен тормоз – ту нещо изчезваше от къщата им, ту някое животно заболяваше и умираше, ту от градината изчезваха растения... Настана пълен хаос в дома на Граматиков. Все по- често се караше със жена си, при което на Иван не му оставаше нищо друго, освен да се радва на труда си. Никак не му беше жал, гледайки нещастието на съседа си.

Една вечер, Чапкънов реши да отиде в кръчмата, да се разнообрази малко от скучното и еднообразно ежедневие. Още щом влезе видя Стоян, учителят по математка, да пие ракия с останалите мъже. Крясъците, цигареният дим и алкохолът не му подхождаха – той не беше такъв човек, но явно напоследък му беше дошло в повече, та реши да се поотпусне. При вида на своя съсед, Иван се разсмя толкова силно, че всички млъкнаха и насочиха погледите си към него. След като се поздрави с всички, погледна отново даскала и отново се разсмя:

-До къде стигна, Стояне... Аз като ти казах да се поправиш, не ме послуша, на ти сега!

Граматиков се усмихна, погледна Чапкънов в очите и му каза:

-Ти нали си голям мъж! Само едно малко ли ще пиеш?

Наистина, занаятчията си беше поръчал едно малко, но при тези думи, лицето му тутакси придоби сериозно изражение, обърна се към бармана и каза със сериозен глас:

-Я дай тук една бутилка! Ще видиш ти... Аз колкото съм пил, ти още не си бил даскал!

При тези думи, Иван блъсна шишето с ракия на масата, седна срещу Стоян, погледна го в очите и изпи наведнъж цялата чаша.

-Е, твой ред е! – Подкани своя враг да пие, като избърсваше с ръкав устата си.

Всички притаиха дъх и започнаха да гледат надпреварата. Едно младо момче се опита да се намеси, но веднага го спряха:

-Я си стой на мястото, това е тяхна работа, нека се оправят сами! – И момчето седна.

След като последната чаша алкохол капна в чашата на даскала, Чапкънов веднага изрева:

-Давай тук още една, момче!

-Ще ти дам аз още една на теб! – Чу се от вратата женски глас.

Всички се обърнаха – на вратата на кръчмата стояха две жени – Рада и Божана.

-Не те ли е срам бе, какъв пример си за децата, уж учител ми бил! – Развика се Божана, като хвана мъжа си за ухото.

-А ти, прасе такова, какво си позволяваш? За срам да ставаме пред цялото село, как може, как може... – С изтеричен вик подхвана Рада.

Двете жени изкараха мъжете си от кръчмата с крясъци и едва ги дотътриха по домовете. Двамата се бяха почерпили доста и не смееха да се обадят. Мъжете в кръчмата избухнаха в смях веднага след излизането на двамата ,,герои“ и техните съпруги.

Цял месец се говореше за тази случка, как жените командвали мъжете си, в цялото село се шегуваха, кой бил мъжът в къщата... Измисляха им различни прякори и затова даскалът и майсторът не смееха да излязат от вкъщи навън.  Божана и Рада от своя страна им бяха много ядосани. И те не излизаха на дернек и ходеха с наведени глави. Вече не се хвалеха и не се надпреварваха.

 Един ден Чапкънов излезе да нахрани кучето си и видя, че Стоян тъкмо прибира животните от двора. Двамата се погледнаха и едновременно се засмяха.

-Луда работа, а? – Подхвана Чапкънов, като галеше кучето си по главата.

- Остави се... Още ме е срам – усмихна се Стоян.

-Ще мине, ще замине, ще спрат да говорят... Ама тая вражда, няма ли и тя най – после да отмине?

-Ами да отмине, колко години не отминава, май е време вече...

-Хайде тогава, по живо, по здраво, да започнем на чисто!

Двамата се извиниха един на друг за всичко, което се беше случило през годините. Божана и Рада също се сближиха, децата им и те. Мина време, селото забрави за случката, но най – важното – в съседските дворове цареше мир и разбирателство, вече нямаше вражда.