ДАМА - Вероника Иг. Лазарова

Тя завинаги остана на 17-сет. Не, не бързайте да се кръстите и да казвате: „Бог да я прости!”. Вики си е жива и здрава и наскоро отпразнува половин век присъствие на планетата Земя. Цялото й име беше Виктория, но всички я наричаха на галено – Вики.

От малка беше Дама. В детството си, никога не се е чувствала на по-малко от 17-сет. Целта й беше да достигне и физически тази възраст. 18-сет вече звучаха ужасно. Началото на старостта... Затова Вики тържествено си обеща да остане на 17-сет.

Като невръстно дете, Вики диктуваше модните тенденции в малкото минно селище, в което живя няколко години с по-големия си брат и родителите си – минни техници. А то се намираше само на два километра от морето. Щом има море наблизо, не може да нямаш и капела за слънце. Вики имаше две. Едната с малка, а другата с голяма периферия. Когато се скъса от носене, таткото на Вики закачи тази, с по-голямата периферия на лампата. Вики се възмути: „Защо „пакелата” ми е там горе?”. Таткото спокойно обясни, че капелата вече ще бъде абажур и тя се съгласи, защото й звучеше на френски. Когато Гунди и Котков играеха, мъжете от цялото минно селище се събираха да гледат мача в малката им стая и така, лампата нямаше да им блести в очите. Имаха черно-бял телевизор „Опера”. Черно-бял ли казах? Грешка. Специално за мача, таткото на Вики закачаше цветно стъкло пред екрана на теливизора и тревата, по която тичаха футболистите ставаше зелена, въздухът розов, а небето синьо. През онези години, по телевизията даваха „На всеки километър” – първият сериал в живота на Вики. Митко Бомбата и неговият петел много я забавляваха. Мина известно време, докато Вики се влюби в майор Деянов. В ролята – Стефан Данаилов. Не беше любов от пръв поглед. Стана някак постепенно. Но виж, с Ален Делон се получи от пръв поглед. Тогава вече беше шестокласничка и веднага разбра, че той ще бъде голямата й любов. Още когато видя сините му очи зад черната маска на Зоро в момента, в който разсече въздуха с камшика си, изписвайки буквата Z, Ален Делон сякаш й каза: Zавинаги!”. Романтично, нали?

Сега да се върнем към двете капели на Вики. Когато се правеше на Дама, първо слагаше тази с голямата, а над нея похлупваше капелата с по-малка периферия. Оглеждаше се критично и виждаше, че нещо не достига, за да бъде ослепителна. Разбира се, това беше детската, флицова шапка на по-големия й брат. Казано на разговорен език – зеленото бомбе на батко й. Похлупваше най-отгоре и него, и всичко си идваше на мястото. Обръщаше пред огледалото първо полупрофил наляво, после надясно и след като получеше собственото си одобрение, с финес слагаше детските слънчеви очила. А те бяха последен писък на модата от 60-те. Бели рамки със зелени стъкла. Имаше и допълнителен аксесоар в тон – бял, пластмасов часовник със зелен циферблат. Вики го наричаше „чиновник” и сигурно имаше право. Нали все пресмяташе нещо, било то и времето.

Когато се правеше на Дама, Вики първо избираше роклята. В този ден избра зелена. Тя имаше дузина роклички, а може би и две дузини. След време, нейната майка, която беше фина и интелигентна дама й разказа:

- В онези години, детските рокли струваха по лев - два, а ти искаше да те преобличам по десет пъти на ден. Затова ти бях купила много.

Че те и придворните дами в кралския дворец не се преобличат по толкова пъти. Добре, че в детството си, Вики не знаеше цената на рокличките си, че много щеше да се натъжи. Бива ли една Дама да носи толкова евтини рокли? Предполагам, че всички си представяте роклички, в нюансите на розовото. Нищо подобно. Вики да не е Барби? Тя си имаше собствен стил и в детството й, синьото беше на почит.

Един ден майката на Вики я заведе в смесения магазин. А той, като сегашните МОЛ-ове. Може да си купиш всичко. Като започнеш от дъвки „Бисер”, бонбонки „Ролки”, шоколадови човечета (момченца и момиченца), обвити в станиол и стигнеш до гумени ботушки във всички цветове. Тук е моментът да отбележа, че ботушките на Вики бяха зелени, в тон със зеленото й палтенце. То пък беше в тон със зелените й, усмихнати очички. След години майка й си спомняше:

- Какво усмихнато детенце беше. Като слънчице. Но още в първи клас придоби някак, тъжно изражение.

Ами то да не е много весело да тръгнеш на училище, но Виктория матира майка си с друг отговор:

- Рано помъдрях.

Нали всички знаете великата сентенция, че „мъдростта носи тъга”. Всъщност истината беше друга. Вики си мислеше, че колкото по-трагична е физиономията й, като на многострадална дама, толкова повече момчетата ще се влюбват в нея. Минаха години докато разбра, че усмивката й е по-ефикасно оръжие за пленяване на мъжки сърца. Но да продължим по темата. Зеленото палтенце на Вики си имаше бяла якичка и маншети от натурална, овча кожа. Много по-късно, вече порасналата Виктория щеше да има и палто с яка от сребърна лисица. Все пак, от малка носеше титлата Дама.

Дори Вселената помагаше на Вики, да е винаги в тон. Когато беше наистина на 17-сет (и физически), през лятната ваканция изкара курс за шофьори. Това лято беше решила да бъде неглиже и ходеше на кормуване по къси, дънкови панталонки, от крачолите на които, небрежно висяха раздърпани конци. Беше модерно, сега също... Но таткото на 17-сет годишната Виктория се скара... Било неприлично, трябвало да се облича изискано, като Дама. И тя се облече. С изкусителен, сатенен гащеризон, в цвета на небето и морето, слети в едно. Разбирайте цвят синьо-зелен. Гащеризонът едва се държеше на две тънки, развързващи се презрамки, върху крехките й рамене. По-големият й брат го беше донесъл от чужбина, от първото си пътуване с кораб – стажантски курс. Когато беше облечена в този тоалет, Вики усещаше след себе си завистливите, женски погледи и очарованите, мъжки такива. Не знам за бащата на Виктория, но инструкторът по шофиране също беше очарован. И от двата варианта на облекло, с които тя шофираше. Нямаше никакви забележки. За шофирането също, защото тя наистина беше добра. Инструкторът я похвали:

- Личи си, че преди курса си карала колата на баща си.

Това предположение не беше вярно и Вики се засмя:

- Да, карала съм, но колата на началника, на баща ми. Бях четири - годишна и я подкарах на заден ход. По-точно, колата сама тръгна. Още тогава разбрах какво е „да освободиш от скорост”.

Бяха оставили малката Вики, да си играе на предната седалка, докато двамата мъже разговаряха отвън, до паркираната кола. Тя държеше волана и се правеше, че шофира. Само че отстрани на волана стърчеше една пръчка. Вики дълго я гледа, преди да се изкуши да я дръпне. Беше виждала, че баща й прави така, когато кара тяхната кола. След време разбра, че това не било пръчка, а скоростен лост. При старите модели, скоростният лост беше на волана. Вики се почувства изключително щастлива и горда, когато подкара на заден ход колата надолу, към дерето. След мига щастие видя, как татко й с няколко лъвски скока настигна колата, издърпа я през отворения прозорец и „като мръсно коте” я изхвърли на тревата. Тя се приземи по дупе и тогава разбра, че освен да шофира, може и да лети. Татко й успя да спаси и колата на началника си, като предотврати разбиването й в дерето в случай, че беше паднала от три метра височина върху ж.п. линията, по която минаваха вагонетките на рудника. Всъщност един камък и още двама мъже му помогнаха в тази геройска постъпка... В такива моменти си мисля, че винаги трябва да вярваме в добрия късмет. След тази случка, малката дама Вики много се срамуваше пред началника на баща си, който все я питаше: „Как е днес шофьорката?”.

През онова лято, докато караше шофьорския курс, Виктория беше планирала близкото си бъдеще. На есен щеше да навърши физически, повтарям: само физически 18-сет и тогава щяха да й дадат шофьорската книжка. После щеше да ходи на училище с лека кола, като Дама. А тя колата им изобщо не беше лека. Направо си беше „тежка” и на шега я наричаха „домашен танк”. Марка „Варшава”. Но както вече споменах, Вселената помагаше на Вики, винаги да бъде в тон. И точно в деня, в който Виктория взе изпита пред КАТ, татко й си купи нова кола. По-точно, излезе му реда за нова кола, след седем години чакане. Това беше Чудо! В един и същи ден! Вселената беше помогнала на Виктория, да не се излага като Дама, карайки 20-сет годишна „Варшава”. Татко й много се надяваше на червена „Лада”, но му беше излязъл реда за жълта „Шкода”. Няма нищо случайно. Този цвят щеше да отива на жълтата поличка на Вики.

А сега да се върнем отново в 60-те, в смесения магазин, който беше почти като сегашните МОЛ-ове и в който можеше да си купиш всичко необходимо. Разбира се, имаше и облекло „прет-а-порте" (Prêt-à-porter). Звучи много френски, защото е на френски. Майката на Вики беше решила да й купи нова жилетка. А те жилетките, стройно наредени по закачалките – едно моделче, но във всички размери и цветове. Ще припомня само, че в детството си Вики много обичаше синия цвят. И майка й го удари на молба:

- Моля те, Вики! Нека да ти купя розова жилетка. Да си сладка, като другите момиченца.

Ама как така, като другите момиченца? Та тя е Дама! Има си собствен, неподражаем стил. Майка й си остана само с молбите, защото Вики беше ината „като баща си”. От магазина излязоха със синя жилетка. Небесно синя. Че то небето, не случайно има такъв цвят.

Само веднъж се случи, в този смесен магазин, в който можеше да се купи всичко необходимо, да не намерят обувки за Вики. Нямаше нейният номер. Наложи се татко й да я качи в колата и да отидат до големия морски град, който беше само на 20 км.. И там не намериха обувки с размера на Вики. Накрая татко й купи обувки, един номер по-големи. Каза: „Ще ги израстеш” и тя се съгласи, защото обувките много й харесаха. Стилни, черни и лачени. Същият ден майка й беше втора смяна и щеше да се върне от работа, след като Вики вече е заспала. Затова тя обу новите, лачени обувки на крачетата си и се зави внимателно. Когато майка й си легнеше до нея, щеше да усети и да види новите обувки.

Модата на 60-те по света се диктуваше от дизайнери, като Пиер Карден, Ив Сен-Лоран, Андре Куреж и Пако Рабан, а модата в българското, минно селище край морето - от малката дама Виктория. Тя обожаваше модата на 60-те, за разлика от тази на 70-те, която беше мода на шарении, кич и ужасни бакенбарди. Но дори тогава Вики успяваше да бъде стилна. Беше вече девет - годишна и един ден отиде до кабинета на баща си. Междувременно и той вече беше станал началник, но на един друг рудник, в едно друго населено място. Вики нямаше работа при баща си, но отиде да разходи новия си бял, чарли панталон с маншет, комбиниран с елегантна, външна, копринена риза в небесносин цвят. Когато я видя модерната секретарка на баща й, спонтанно ахна: Wow!”. Стоп. Връщаме лентата. Не каза: Wow!”, а спонтанно възкликна на родния си език: „Какая красота!”. Това беше признание за Вики и тя леко и изискано вдигна брадичката си.

Отново се връщаме в 60-те. Вики много държеше бельото да е не само модерно, но и удобно. През лятото нямаше проблем. Носеше бели, детски пликчета. Тези на цветчета й изглеждаха някак просташки. Вики обичаше изчистени, стилни неща. През зимата обаче, проблемът беше много голям. Тогава носеше френско бельо – кюлоти. Досещате се, че предпочиташе бели, защото розовите не й бяха по вкуса. А пък и бабите й носеха розови, само че доста по-голям размер. Вики имаше две истински баби. То сегашните баби, баби ли са? В момента, физически Вики е на възрастта на бабите си тогава, но не изглежда като тях. Модата за баби през 60-те беше различна. Имаха истински плитки, не екстеншъни, а на главата си носеха забрадка. Идеалният аксесоар за завършек на тоалета им беше престилката, вързана около кръста. Да не забравяме и саморъчно плетеното, вълнено елече. Но да се върнем към кюлотите. Този вид бельо, въпреки че беше френско, не беше удобно за Вики. Ама никак. Просто я изкарваше от нерви. Ластиците на крачетата й стискаха. А нали се досещате, какви истерични етюди може да ви разиграе едно три - годишно дете. Освен това, както вече споменах Вики беше ината „като баща си”.

През зимата на гости дойде едната баба, а тя живееше далече, в Северна България, на 300 км. от морето. Баба й беше авторитарна жена и не се даваше лесно. Само че и тя беше победена от ината на Вики. Възрастната жена нямаше право да се сърди, защото Вики приличаше по инат на сина й. Истеричната сцена, разиграна от малката Дама, завърши с махане на ластиците, на крачолите на всички кюлоти. Ами убиваха му на детето. Направо го изкарваха от нерви. Доволна, накрая Вики изпробва всички чифтове, като подръпваше дъното надолу, да не и убива и то. При пробите се разхождаше по дължината на стаята, а крачолите се мандахерцаха между малките й крачета. Нали вече нямаха ластици... Да ви кажа право, отстрани изглеждаше, като че ли е свършила беля в гащите. Като се замисля, сигурно е била една от модните тенденции на Вики, защото и през лятото, така си подръпваше гащичките отдолу, а те „модерно” висяха под късите роклички.

Другата баба, по майчина линия също дойде на гости, но през пролетта. И тя живееше на 300 км. от морето, но в Южна България. Беше много мила и усмихната жена и Вики можеше да я върти на малкото си пръстче. Тя с авторитарната баба се справи, че с тази ли няма... Баба й беше не само мила и усмихната жена, но имаше и добро чувство за хумор. През онези години членуваше в управляващата партия и когато я питаха, какво правят на партийните събрания, с усмивка отговаряше: „Как какво? Отиваме да се наядем с кюфтета.” Бабата дойде на гости през пролетта, а тънките шушлякови шлифери и тази пролет бяха на мода. Вики обичаше да се кипри със шлифера на майка си. Той се влачеше след нея като шлейф, но тя много държеше да излезе навън и да омете с него минното селище. Естествено Вики обуваше и обувките с тънки токчета, на майка си. Много елегантни, стил 60-те. Отпред остри, а токчето, като пирон. И всички бяха с франтифлюшки отгоре – токи или фльонги. Вики вече беше разбила токчетата на всички обувки, на майка си, но красотата иска жертви. Накрая, майката на Вики й подари един чифт от собствените си обувки (най-разбитите), с уговорката да обува само тях. Е, Вики скришом влизаше и в другите. След като отново се премени със шлифера на майка си, тя понечи да излезе навън. Усмихнатата баба я видя и в миг стана сериозна. В коридора, баба и внуче влязоха в жестока схватка, на живот и смърт. Бабата дърпа навътре, Вики дърпа навън, бабата навътре, Вики навън... И тогава белята стана. Не, не си мислете, че се скъса шушляковия шлифер. По-лошо. Ръчичката на Вики се извади от рамото. Бабата едва не умря от притеснение, но оцеля, само защото си беше обещала, че ще доживее до 2000 г.. И го направи. Отиде си в първия ден на тази година, която тогава изглеждаше като далечно и незримо бъдеще. Внимавайте какво си пожелавате! Малката Вики изпита ужасна болка, но не ревна с глас. Тя имаше достойнство на истинска Дама и никога не плачеше на глас. Освен това знаеше, че е виновна. А и горката й баба изглеждаше толкова зле... Вики се почувства още по-виновна. Брадичката й леко потрепери, след което от зелените й очички, тихо се изля морето... Слава Богу, наблизо имаше село, в което свещеникът, по съвместителство изпълняваше и длъжността на чакръкчия. Всъщност притежаваше божествена дарба и помагаше на хората. Само с едно рязко подръпване на ръчичката я намести. На Вики й мина „като на куче”, но бабата едва се освести.

Нали знаете, че дамите не обичат да готвят. Вики много се гордееше с майка си, която също беше дама. Тя беше интелигентна и начетена жена, която можеше да готви, но това не й беше първа радост в живота. Предпочиташе да чете книги. Затова, когато съпругът й решаваше да се изяви в кухнята, с удоволствие му преотстъпваше мястото. Веднъж малката Вики беше отишла на гости в комшиите отсреща, при тяхното момченце Мирчо. След като се наиграха в едната стая с пъзел, под формата на големи кубчета, родителите на Мирчо поканиха децата в кухнята, да хапнат. Докато майка му разбъркваше яденето на печката, баща му попита Вики:

- А ти готвиш ли в къщи?

Вики със самочувствието на дама обясни:

- Не, още съм малка и майка не ми дава. Но дава на татко да готви, защото той вече е пораснал.

Дълго се майтапеха с баща й, а Вики не разбираше, какво толкова смешно е казала. Баща й, освен като готвач се изявяваше и като шивач. Веднъж, другата комшийка - леля й Санда,  донесе старата си червена, сайлонова блуза и той уши от нея четири чифта, модерни бански – за двете й дъщерички, за Вики и за батко й. Ето от кого Вики беше наследила дизайнерския си нюх.

Като всяка изискана дама, Вики много обичаше конете. Останалите деца искаха да ходят на цирк заради клоуна и маймунките, а Вики ходеше заради кончетата. Те тичаха в кръг по манежа, толкова грациозно... Мечтата й беше като дама да язди породист кон, но за сега се е качвала само на дръгливо магаре.

А сега да се върнем в началото на разказа. Малката дама Вики беше избрала и облякла зелена, лятна рокля. На главата си, една върху друга беше похлупила сламената капелата с голяма периферия, капелата с малка периферия и зеленото бомбе на батко си. Зелените й очички бяха скрити зад зелените стъкла, на слънчеви очила с бели рамки, а на ръчичката проблясваше зеленият циферблат на бял, пластмасов часовник. Крачетата й потъваха в дамски, остри обувки с тънки токчета. Завършек на тоалета придаваше детско чадърче за слънце, в уникален десен от есенни листа, преливащи в зелени и оранжеви тонове. Току що ви описах Дамата Вики, в цялото й величие.

Вики често се обличаше по този начин и излизаше на разходка сама, под жарките лъчи на слънцето. В онези години беше много спокойно и хората в малкото, минно селище дори не заключваха домовете си, а децата се „самоотглеждаха” на улицата. Имаше една леля Гина в селището. Каква ти леля – на 28 години. За Вики обаче беше леля. Модерна жена, но не беше дама. Като видеше Вики да се разхожда в дизайнерските си тоалети, огласяше със смеха си дори съседното селище. Една дама никога не се смее с такива децибели. Мъж на леля Гина беше чичо Пешо. Виж той имаше фотоапарат. Помните ли фотоапарата, дето чичо Манчо унищожи във филма „С деца на море”? Ей такъв фотоапарат имаше и чичо Пешо. Само че как не се сети поне веднъж, да снима малката дама Вики в целия й блясък. Правеше й фотосесии най-вече на плажа, с другите деца.

Един ден Вики много се изложи като Дама. Беше се облякла отново по начина, който ви описах и тръгна с майка си, да нахранят кокошките. Категорично отказа да събуе обувките с тънки токчета. Живееха в едноетажно, работническо жилище за две семейства и нямаха двор. А кокошките бяха само две, ей така за екзотика. Имаха и два корена домати под прозореца, също за екзотика. Двете кокошки се намираха в импровизиран кокошарник, до най-близкото дърво в гората. Тя, гората започваше веднага след поляната, в непосредствена близост до жилището им. И всичко това - на баир. Наложи се, Вики да изкачи баира с тънките токчета. Мъка голяма... Не щеш ли, насреща по пътечката слизат двама мъже. Докато се поздравяваха с майка й, Вики се спъна и падна в краката на единия. Има ли по-голям срам за една Дама от това? Още не го е преодоляла, но така и не потърси помощ от психоаналитик.

Като всяка дама, малката Вики ходеше и по ресторанти. Тя редовно обикаляше с родителите си изисканите заведения на „Балкантурист”, по южното черноморие. Всяка година те празнуваха деня на миньора, в ресторанта на Аркутино. На това място Вики се влюби в романтиката и стана Романтична Дама. Още си спомня как под навес от палмови листа, свиреше пианист на лунна светлина, а двойките в ресторанта танцуваха блус. Понякога баща й я водеше и в местния ресторант. А той не беше толкова изискан и му викаха Хоремаг (съкращение от ХОтел-РЕсторант-МАГазин). Там Вики си хапваше вкусни, сочни кебапчета с лимонада, а татко й пиеше бира с приятели. Веднъж Вики попита татко си защо на този ресторант му викат Хоремаг, а той отговори с чувство за хумор: "Защото в него влизат хора на два крака, а след като си пийнат излизат на четири крака, като магарета". Беше логично и Вики го запомни.

Дамата във Виктория не й даваше мира, дори когато порасна. Напомням, порасна само физически. Тя и сега посещава не толкова претенциозни заведения, но Дамата винаги се обажда. Когато си поръчва наливна бира, претенциозно добавя: „Ще Ви помоля, да ми я сипете в тънкостенна чаша. Не обичам халби.”. Затова тя отпразнува своя Юбилей – половин век на планетата Земя, в най-претенциозния ресторант на брега, на морето, носещ претенциозното име на морския цар Нептун. Приятелките й първоначално я изгледаха странно, но като се сетиха за нейната непоносимост към халби, се съгласиха с претенциозния й избор. Беше малко скучно на гостите й, но затова пък имаше пиано, цигулка, изглед към морето, шампанско, бели перли и червени рози. Всичко, за което мечтае и от което се нуждае една истинска, романтична дама. Да не забравяме и малката, черна рокля. Купи си я два месеца по-рано и до деня на събитието за малко да и стане наистина малка.

Месец по-късно, Виктория бе поканена на Юбилей, на своя съученичка. Присъстваше и 17-сет годишен племенник, който Виктория не беше виждала от бебе. След празника, момчето направило изключително точен и забавен анализ, за всяка една от приятелките на леля си. За Виктория казало:

- Говори тихо и изглежда някак свенлива. Прави се на дама.

- Тя не се прави, тя е ДАМА. – отговорила леля му.

Малката Вики отдавна порасна, но в нея още живее една романтична дама, на 17-сет. Едно момче на 17-сет я разпозна.