Прераждане - Стефан Стоянов

 Когато се преродих за девети път на света за малко да ме стъпче един динозавър. Беше огромен и тежък. А когато за четиринадесети  път се появих тук, динозаврите вече ги нямаше. Предните няколко прераждания брахме голям студ. Беше ледников период. Сега като се замисля, защото за разлика от тогава сега си давам сметка, че мисля. Пък тогава какво мислене беше. Само глупости. Направо маймунски работи. Четох сега едно проучване, че кокошките помнели 2 секунди. Ми то, докато запомнят нещо и го забравят. Навремето и при нас беше така. Уж мислим нещо, след малко го забравим, после пак го измислим. Ей такива едни глупости правихме непрекъснато. Мислихме как да утрепем нещо и да го изядем. Нищо не работихме. Нямаше професии. Не можеш да хванеш някой, една работа да свърши. Нищо нямаше. Търкахме едни камънаци в други за да ги подострим. То като ги подострим, една острота беше. Вземеш да режеш нещо - мъка, та мъка. Ми тази работа с огъня. Търкане на дървета. Търкал съм значи от сутрин до вечер и нищо. Ни огън , ни нищо. И тамън решиш да се откажеш и той вземе , че пламне. Пък и имаше едни сухи треволяци тогава, че като пламнат - няма спиране тоз огън. Поля, гори - що нещо подпалихме и изгорихме с намерението да си запалим едно малко огънче. И комуникациите бяха много зле. Нямаше телефони. Викахме си от един баир на друг. Който разбрал – разбрал. Нямаше поща. Ми то нямаше и пощальони. Пък и какво ли да разнасят като никой не знаеше едно писмо да напише. Само скитосване. Ходихме като гламави из гори и поля до отмаляване. Ако настигнем някое куцо животно дето му се е отщял живота – тогава ядяхме. Иначе глад и някой корен за салата. Тогавашните животни не бяха като сегашните. Бяха едни по – едрички и по-зъбати. Сега ги гледам се смалили. В клетки ги отглеждат. А преди ако ти се изпречи такова насреща се чудиш кой път да хванеш. То пък и пътища нямаше. Ама на никой не му и трябваха. Всеки тръгваше накъдето му видят очите. Посоките бяха много. Повече от четири. Тогава никой не знаеше, че имало четири посоки на света. Посоките бяха безброй – накъдето и да драснеш все е посока. Нямаше електричество, ама бяхме свикнали с липсата му. Поради това нямаше телевизия, но не ни липсваше много, защото всички бяхме фенове на Анимал Планет, а там накъдето и да погледнеш все този канал вървеше. Пълно с гадини навсякъде. Обаче дрехите бяха кът. Никаква конфекция. Само бутикови изпълнения. Сам си измисляш модела. Сам си си дизайнер. Всякой се мъчеше да смъкне на някой добиче кожата, че да се наметне с нея. Бяхме надраснали модата на смокиненото листо и искахме да се пременим по-добре. А гадовете бягаха здравата. Не можеш лесно ги стигна, че да се премениш с тях. То като ги стигнеш ако не си сам, какъв бой наставаше. Кой да вземе кожата. Кой опашката . Това опашките носеха късмет и много се търсеха. Отъркваш се със тях и в лова ти върви и в любовта. Ех, любовта. Странно я разбирахме тогава. Всъщност май въобще не я разбирахме. Животинска работа. Нямаше нужда да се пременяваш, да се подстригваш, въобще да изглеждаш хубав. И въпреки, че тогава челата ни бяха ниски и като ни поодраснеше косата и ни пречеше защото ни влизаше в очите. Пък  ако си по обраснал и не си се епилирал имаш по-големи успехи сред жените. Колкото по-рошав, по–гурлив и по-мърляв - толкова по-добре. То пък тогава едни свалки ставаха - не ти е работа. Харесаш някоя. Тя пък гладна. Тогава всички все бяха гладни. Че отиваш, ловиш и зайче, тя пък не го харесва, ядяло и се диво прасе. Айде търчиш да дебнеш прасето. Та да не било старо, да не било жилаво, да било крехко. Тогава, пък май и сега, когато докопахме някое по-голямо животно хубавото месо го взимаше вожда. А на нас ноктите и копитата. И вървим си веднъж и ей така минаваме покрай едно обгоряло място. Тревата изгоряла в кръг. И кръгът беше непознато нещо и се чудехме и мислихме, че Слънцето го е направило, що то е кръгло.И изведнъж нещо из блестя. Гледаме има нещо. Нещо като нищо. Едно такова невиждано нещо. Когато се преродих не сега, а предния път - разбрах. Ми то било отварачка. Отварачка за бира и лимонада. Тогава навремето Смелият Чунг – вожда я взема и я сложи в джоба си. То всъщност и джобът не беше измислен още. Но си я навря някъде. После само на празници я вадеше. Ние гледахме лъскавото нещо и цъкахме като развалени часовници. Тогава имаше само развалени часовници. Стараехме се да не им обръщаме внимание и не ги носихме защото само ни объркваха. Даваха много неточно време и непрекъснато закъснявахме за срещи. А преди две седмици спирам на една скара- бира и гледам - Смелия Чунг. Преродил се като сервитьор. Щраквам с пръсти. – „Една бира Чунги, че жадни умряхме тука” – „Готово, идва” И идва нашия и вади онуй нещо, лъскавото. Отварачката. – „ Запазих си я - вика – виж каква хубава работа ми върши”. Ми ще си я запази я, а ние другите какво да си запазим. Ние ако знаехме, че това нещо се казва отварачка щеше да ти сменим прякора от Смелия Чунг на – Чунг Отварачката. Щеше да види той дали щеше да има такъв  героичен  прякор.                                                                      

Сега гледам отварачки има на всякъде. Откъде се взима обаче тази отварачка тогава и досега се чудя.  Защото тогава според мен имаше повече неща които да се затварят и затварачка щеше да е по - необходима. А отварачка? Нищо не можеш да намериш за отваряне.

Обикалям сега и гледам - отварачки много, затварачките са малко.