ОМЕСИХМЕ ТЕСТОТО - Елена Богданова - Влайкова

Преди десет години се записах на екскурзия до Венеция. Отидох там по време на карнавала. Бях сама, а всички други с приятели или съпрузи. По филмите бях гледала какви свалки и заварки стават, прикривайки истинската си личност зад домино или маска. Тайничко се надявах и на мен да ми се случи нещо подобно и  по-късно,  в България с удоволствие и трепет да си го спомням...

                      В автобуса на моята седалка седна едно невъзможно хлапе, което слушаше денонощно чалга уж  през телефона си! / А аз и може би още хора от автобуса сме алергични към такава музика/ Две ”дами „ от задната седалка си вдигаха краката с миризливите чорапи „на врата ми“ и джвакаха дъвки силно, с отворена уста . Детето до мен, разбира се беше тяхно! Екскурзоводката , начетена дама  ни разказа и показа много неща. Имахме обаче три сутрини свободно време за индивидуални разходки. Хубаво,  ама сам човек в чужда страна?  Страх ме беше да  не се загубя, защото ми се е случвало в Истанбул  и  в Лайпциг,  но това са едни други интересни историйки.

                    Намерих си аз едно малко барче, където предимно италианци минаваха и пиеха кафе на екс,  дори без да сядат. Ако си седнал в барчето кафето е малко по-скъпо, но аз имах време и сядах. Умирах от удоволствие да слушам как хората говорят своя роден език, сякаш слушах арии или любовни стихове! И така, както съм се заслушала в непонятния говор се размечтах да остана да работя нелегално там.

                   Но къде? Сякаш  изговорих тази фраза на глас и то на италиански. Един дебеличък чичко с бели дрехи и шапка изникна пред моята маса и ми подесе дъхав кроасан. Погледнах го изумено и започнах да ръкомахам, викайки „Но, но сеньор!”, защото помислих, че трябва да го плащам. Онзи вика: ”Си ,си!”  Ха сега,де! Взех кифличката, а оня ме гледа дали ще я изям. Е, хапнах малко и я оставих на масата. Не знам какво си помисли  италианецът,  но ме хвана за ръката и ме задърпа към фурната, която се намираше точно срещу барчето. Там улиците са широки метър и половина-два.

                  След три крачки се намерих в един сладкарски цех. В този миг се сетих, че мечтаех да остана на работа във Венеция.  Ами това е шансът , Господ чу мечтата ми! Чичката забеляза колко съм впечатлена от всичко в цеха. Аз плахо взех едно топче от захарно тесто и започах да правя роза, както ме беше учила една приятелка сладкарка. След розата половин час правих и подреждах в редичка всички фигурки, които знаех или измислях в момента. Накрая измоделирах една черупка от мида и я напълних с цветята, върху нея втората черупка и една жабка, седнала върху нея! Останалите  животинки поместих в листо от лоза. Около мен се бяха събрали още няколко чирака и гледаха.Имаше и неприятен момент, но си наложих да го изтърпя-дебелият чичко почти през цялото време ми се натискаше откъм гърба и „месеше” ту гърба ми, ту по-надолу. Резултатът беше, че ме нае на работа! Със знаци, придружени от думата „домани” обещах да помисля до утре.

                  Щом се прибрах в хотела и си припомних преживяното се почувствах омърсена. Не бях толкова закъсала в България, за да преглътна унижението хем да им работя,  хем да ме опипват, а може и друго да се наложи да правя?!  Следващите сутрини смених и хубавото барче!

                И така и до днес живея в България, бедна и горда! И слушам италианска музика!