СНЕГОВИТО - Владимир ГЕОРГИЕВ

Група младежи се опитвха да побутнат колата. Бяха трима-четирима, но слабовати и като че ли повече си играеха, отколкото вършеха нещо полезно. Шофьорът вътре също бе младеж – и той нещо крещеше, уж да ги окуражи и насърчи, а всъщност май се шегуваше с тях.

Колата беше заседнала дълбоко в снега, а отдолу ледът стържеше гумите и те димяха и свистяха, но на място. Големи преспи бяха се образували от двете страни на автомобила, един снегорин беше минал през нощта и бе направил от преспите малки хълмчета, заобиколили возилото отвкякъде като в яма.

Шофьорът излезе и весело извика:

– Няма смисъл, момчета! Няма да стане.

Те спряха да бутат, ако това вършеха досега всъщност. Единият от тях удари този до себе си по гърба:

– Мършо! Слаб си като вейка! Изобщо не буташ!

Вейката му отвърна с удар по главата.

Третият също се включи. Край колата три момчета се блъскаха и ритаха. Четвъртият ги наблюдаваше, а шофьорът се чешеше по шапката, защото смяташе, че това е главата му.

– Защо се бият? – попита наблюдателят. Той гледаше битката напълно безучастно и сякаш гледката го отекчаваше. Беше тихо и бяло. Огледа се: наоколо нямаше жива душа.

– Те не се бият – установи шофьорът. – Те си играят.

– Да, с тази телесна структура на участниците това не може да е бой. Обаче спорят за нещо.

Шофьорът отново почеса шапката си и трясна вратата на автомобила.

– Докато си играят в снега, ще пропуснем други възможности – ядоса се. – Разтърви ги и да потърсим друга кола. Все някоя ще потръгне. Тоя сняг ще ни скапе бизнеса.

Беше към шест сутринта и крадците трябваше да побързат. Вече съмваше.