ПОДИГРАВЧИЙКАТА - Дафинка Лазарска

 Има една порода жени, които притежават толкова огромно самочувствие, че никой не е в състояние да ги свали на земята. Това е типаж на провинциална красавица, със собствено жилище, кола и вила. Обикновено има съпруг, който много работи, пие и псува, но това са подробности които не се афишират. Този тип красавици демонстрират просперитет, но дълбоко в себе си са недоволни и най-вече много злобни. Обичайки клюката, те знаят целия град на пръсти. Кой на кого е приятел, кой живее на кредит, кой се развежда и т.н….!Върхът на техния емоционален оргазъм е подигравката. Те обожават тази, не дотам човеколюбива форма на общуване. Ако на ден не са успели да унижат поне трима човека, то значи денят им е пуст и празен.

   Аз работейки като фризьорка около двадесет години, имах доста такива клиентки. Една от тях беше особено колоритна. Посещението и, беше цяло мъчение за мен. Тази дама имаше собствена теория за изневерите. Според нея жените, чиито мъже им изневеряват, сами си бяха виновни. Тези жени винаги бяха грозни или глупави, мързеливи или повлекани! Лоши готвачки или заядливи! Винаги завършваше с думите:- „ Ето виж ме мен! Еми то….как да ми изневери Тошко? Хубава съм, умна съм…, готвачка съм… и т. н. А пък ела да ми видиш къщата, ами тя свети…“   Тошко беше шофьор и пътуваше из цяла България. Беше на около четиридесет, когато замина да работи в Либия. По онези времена, това си беше постижение. Работещите там, си идваха за две години с около двадесет-хиляди долара. Та замина Тошко за Либия,   и   Цецето  вече  нямаше стигане. Къщата и беше близо до фризьорския салон. Всеки ден се отбиваше  с нова клюка. За една цигара време ме заливаше с толкова помия  и злъч, че когато наближеше часът и, започвах да се чудя дали да не заключа вратата? Голямата и уста, гарнирана с плитък ум, не знаеше вече милост! Целия квартал беше под прицел! Всички бяха селяни, бедняци, прости….Изобщо тя горката едва ли не, очакваше медал за жертвата да живее в този квартал! Последната и идея внесе светлинка в живота ми. Беше решила, че като се върне Тошко, ще се местят в Пловдив. Друго било в големия град!

   Спасението, моето и това на квартала, дойде от съвсем неочаквано място. Господ също има чувство за хумор, сигурна съм! Един прекрасен майски ден, при мен имаше около пет майки с дъщерите си абитуриентки. Правехме пробни прически грим и т.н.. Пролетта беше прекрасна, децата също! Идеалния ден за работа, докато в един момент не чух:- „ Оле-е-е Дафи, да знаеш какво е станало….!“. Косата ми настръхна моментално. С най милия си тон, и неистови усили да остана спокойна успях да промълвя:– „ Цеци, извинявай, но имам много работа, довечера до осем няма да свърша!“. Уви, тя ми заяви, че има много време, освен това имала нещо много интересно за разказване. И започна :– „ Ти нали знаеш, че в града сме седем жени, на които мъжете работят в Либия. Та вчера ми се обади жената на домакина, той често ходи в града и се чуват по телефона.“ Отварям една скоба да поясня, че по онова време нямаше мобилни телефони. Връзките ставаха само с поръчка от пощата. И Цецето продължи:– „ Миналата седмица и се обадил по телефона и казал, че някой от мъжете там бил много притеснен. Писал по едно писмо на жена си и на любовницата си! Когато ги пуснал в пощата обаче се сетил, че може да е направил голям гаф. Предварително бил адресирал пликовете. Сега не бил сигурен дали не е разменил писмата.“  Цялата тази пледоария беше съпроводена с много смях и кикот от нейна страна. –„ Представяш ли си Дафе, тая като получи писмото, ако е сбъркал ха-ха - ха! Ами тя кой знае каква повлекана е? Ами така де, някои жени не си заслужават мъжете, и те рано или късно ги напускат! Ама той Точко ще ми каже, само да се чуем по телефона. Ама аз мисля, като разбера коя е да ида на гости ха-ха-ха….!“

   Останалите жени бяха онемели, децата им също! По едно време някой почука на вратата. Васко от пощата, който разнасяше препоръчаните писма. Работейки в квартала повече от седем години, вече ме използваха и като информ-бюро. Васко  подаде на Цеца писмо. Тя грабна писмото, отвори го и започна да чете на глас.–  „ Здравей съкровище. Всичко остава както говорихме. На двадесет и четвърти май ме чакай на летището. На оная змия Цеца ще кажа, че се прибирам по късно и приятел ще ме докара от София. Ще имаме цели три дни заедно. Купил съм ти страхотна златна гривна………..“ – на това място Цецето спря да чете, усещайки се най-на края, че писмото не е писано за нея. Лицето и се оцвети в червено, след това побеля и пак червено.

     В салона беше настъпила мъртва тишина! Никой не разбра кога изчезна Цветанка. Всеки беше зает с непосилната задача да овладее смехът си! Нямам думи в речника си, да опиша пълноценно следващия половин час! Експлозия от смях заля цялата улица! Най-лошото беше, че никой не изпитваше ни най-малко съжаление към Цецка. Старите хора казват „ Каквото повикало, това се обадило!“

       Да-а-а, Господ има чувство за хумор!