Гъби - Людмил Попов

Тази година есента е яко гъбарска. Есен – малко тъжна, много красива, позната и нова едновременно, златна дето ù викат – краят на дървесното оперение – хубостта на смъртта в живата природа. Е, добре де, с дърветата е така, но с тези малки дръвчета със стъбълца и коронки като шапки работата е съвсем различна. Гъбките обичат есента – най-плодоносния сезон за тях. Ако след дъжда пекне малко слънце и вятърът се е свил някъде на завет – ела да видиш какво става! Ела де! Ела в гората, по поляните, ела по слогове и край дънерите на отсечени по-отдавна дървета – мале-е-е! Изскочили са малките дръвчета – гъбки, гъби, че и гъбища, всяка на своето любимо място – печурки, манатарки, сърнели, булки, рижики, челадинки, масловки, кладници, припънки и много, много други различни видове – любимци на гората и на хората, разбира се. Гледаш – шапчици гиздавки, нахлупени, наперени, равни като сомбреро, високи като цилиндри, вързанки с пръстенчета на вратлето, бебешки и бабешки – шапки каквито не може да измисли никой шапкар. Е, такива работи, хора – в гора ли си или в шапкарски магазин си влезъл, мисли си както ти дойде на фантазията.

На Равнища – една местност в Родопите над Пловдив, където ми е вилата – малка виличка, да не мислите, че е на някой богаташ – барачка по-скоро или колиба – симпатична, сгушена под боровете, тиха и скромна като печурка. Виж, по-нагоре струпаха голяма къща – хотел ли е, частна къща ли е – не знам и не искам и да я видя. Те затова и висока ограда построиха, мутрите му с мутри, а зад оградата басейн, там разни занимавки, бар, игри и други забави за богатите. А ние, бедните, се радваме на природата – колкото е останала от мутрите – дишаме боровия въздух, ходим по пътеките – берем си гъби и разни горски дарове – малини, боровинки, къпини, лешници, каквото остане от мечките, птичките, мишките и от катеричките.

В Германия работих някое време, а и още ходя отвреме на време да поработвам, да си донаждам на тънката пенсия. Та затова и Германеца ми викат околните – така ме научиха и така ми викат. Цяло лято изкарвам в гората – понякога и Коледата, заедно с Нова година празнувам на вилата – приятели и гости колкото искаш! И в друго време не скучаем – идват уж само да ме видят, а остават за преспиване, а вечерта както се полага и си пийваме. То на чистия въздух и ракията е по-сладка и мезето по-вкусно.

Там, на този строеж, дето ви казвам, има бригада  строители, събрани цигани за общата работа и католици – дюлгери и майстори. Строители, католици от католишките села – Раковски, Секирово, Парчевич или други, всеки ги търси – те са съвестни и добри майстори. Аз съм бил по тия села, работа съм си вършил – там има голям пазар, не можеш го обходиш с часове – и животни продават, и сечива, и храни, и леки коли, и какво ли нещеш – стока всякаква. На пазара съм ходил, майстори съм търсил, а и нещо от Германия като докарам – нося го на пазара за продажба. Винаги ще се намери купувач – хората там са разбрани пък и пари си имат. Гледах по едно време прасенца, две-три си чувах – там в едно село, дето си имам една къща в наследство. Отивам веднъж за прасе на пазара в Секирово, същият за който ви говоря – гледам в една оградено с кафези местенце, така десетина прасенца розовки, белички – да им се ненагледаш. А се оказа, че и приятел ги продава, стар познат от детството ми още – Петьо Балджията му викат. „Петьо – казвам – остави ми едно прасенце по твой избор, ще мина след малко да си го взема.” Тръгвам аз из пазара – той ме тегли, трябва да го разгледам, пък и с познати да се видя, нещо друго да си купя – не знам какво, но все нещо ще ме подсети, че го нямам. Ето един циганин продава сечива, ковач е човекът, прави всичко за полето и за дома – мотики всякакви, брадвички, тесли, клинци, синджири, ножове – ха, ето тази брадвичка ми харесва. “Колко струва, бе комшу?” “Десет лева” – вика той. “А, не са ли множко, бе?” “Хайде, виж хубава брадвичка от релса съм я правил. Ама за седем лева ще ти я дам”. Аз знам, че той е готов за пазарлък и затова надига в началото. “Пет лева, му викам аз, иначе си тръгвам” – и правя така една маневра, обръщам се и поемам нанякъде, така полека, а той се обажда: “Айде, ела ще ти я дам” – и ми я слага в ръцете. Дава ми и един вестник да си я увия. Давам му аз петте лева и си взимам брадвичката. Малка брадвичка, трябва за всичко да си го насечеш – и дръвце, и месо, и кокал да разсечеш. А и нещо да си заковеш, може с обратната страна. “Ай, прасенцето бе, забравих прасенцето” – плескам се аз по челото и бързам към хайван пазара. Там, вече в заграденото само едно прасенце се сгушило – малко, гърчавичко – така слабичко и недохранено ми се вижда. “Абе, Петьо, къде са прасенцата, бе? Защо не си ми оставил едно хубаво прасенце?” “Батка, вика ми той – дойде един и ги взе всичките без това тук. Вика или всичките, или нищо! Е, какво да правя дадох му ги. Нали затова съм излязъл на пазар. Ако искаш взимай това за десет лева, може и от него да излезе нещо. То нали знаеш, жена и прасе не се избират – на късмет се падат.” Взех аз прасенцето в един чувал – то кротко – сви се на дъното – не като другите да шават в чувала, та да ги оприличават както в онази книга от Илф и Петров, дето на някоя си мома гърдите играели като прасенце в чувал. Живописна работа – какви ли не сравнения идат на ума на хората.Та си взимам аз кроткото прасенце и си го нося вкъщи. Слагам го на копанята, забърквам му от ярмицата с витамините и прибавките за малки прасенца и го оставям да яде, ако иска. Ама нямам големи надежди, че от това коте ще излезе прасе. На сутринта отивам да видя живо ли е – в копанята нищо! А, сега де! То се изправило и ме гледа – така миличко и здравичко. Забърквам му аз – то лапа като ламичка. А-а – викам си аз, това прасенце е избутвано от другите и  затова било слабичко. Та, така излезе – жена и прасе не се избират – каквото ти се падне. Това прасенце стана свиня сто и четиридесет килограма за една година няма. Късмет!

Отвлякох се аз, ще прощавате, за католиците почнах, за прасета ви разправям! Ама, дума дума отваря. Та един ден минавам покрай този обект където работят католиците и излиза един, май някакъв отговорник беше и вика: “Германец, виж земи тия гъби! – и ми подава торбата, а тя пълна догоре с разни гъби.” Питам го аз: – А, ти Йозо, разбираш ли от гъби? Тия да не са отровни?” “Не, бе, бате, не са, не са отровни. Те, циганте ги ядоа. На, земи ги!” “А, ти Йозко, яде ли от гъбите?” “Къ жъ ям такуз нещо, бе бате? Аз не ги ям тия гъби, ама ти взимай! Взимай де, нали ти казах, циганти ги ядоа.”

Взех аз торбата да не обидя човека, щото и католикът е човек и после ги изсипах зад бараката. Там ще си изгният, няма да замърсят природата. Вървя си аз из гората, мисля си за туй, за онуй, за природата, за човека, за гъбите, в края на краищата – дали не ги хвърлих така напусто, нали циганите са ги яли?