БЕЗМЪЛВНАТА - Людмил Попов

 “Няма начин да не ме обича!” – казваше си той, колкото пъти си помислеше за отношенията си с тази жена – не се разделяха почти никога, нито в работата си, нито в почивката, нито тук, нито там, абе бяха като залепени. Съжителството им се беше превърнало в една необходимост, в една невъзможност за самостоятелност, колкото и това някой път да се израждаше в дразнение, породено от неприятните и досадни навици, които всеки влачи със себе си отначалото до края на дните си. Но инстиктивната необходимост и вече утвърдената безпомощност при раздялата ги тласкаха един към друг, така че досадата им изглеждаше много малка беда пред раздялата.

Тревожеше го нещо друго – те се отдаваха, както му е редът на ласки, които ги възвисяваха в радост и блаженство, доколкото това е достъпно за човека. Дертът му беше, че докато той я засипваше с ласкави думи, тя не му отвръщаше никога и с нито една дума или някакво радостно скимтене, охкане, грухкане и мяучене. Напротив, тя си мълчеше, разглеждаше обстановката с отворени и нищо неизразяващи очи и не отронваше нито една думичка от рода на “Скъпи и незаменими, миличък, единствен и ненагледен мой, радост за душата ми!”, а да каже “обичам те, жадувам те, не мога без теб!” или някои други глупости из репертоара на влюбените, каквито той и сипеше в изобилие, не ставаше на никаква цена и при никакъв случай. Иначе не можеше да се каже, че ù беше безразличен – не, тя го търсеше непрекъснато и както казахме в началото на този разказ, те просто не можеха един без друг.

“Ами, не е много приятно, ама какво да се прави, ще го приемем това положение, тя сигурно няма фантазия или просто не обича тези формалности или глупави думи, ако щеш така да ги наречеш. Има такива хора” – казваше си той и продължаваше да си я кара както си беше досега – той и ги редеше мили и сладки, а тя си мълчеше, разглеждаше пейзажа или обстановката и ни гък, ни мък от нейната сладка устица.

Сигурно тя е философ-скептик като учителя ми по логика и психология в гимназията, който питаше: “Кажете, ученици, какви са очите на влюбените?” на което, главно ученичките, запалени от опита си или от прочетеното в романтичната литература, отговаряха: “Замечтани!, Страстни!, Изразителни!, Красиви!, Предани!, Жадуващи!” и други определения от този род, а той, старият мъдрец накрая спокойно и малко насмешливо отрязваше: “Глупави!”

То като погледнеш е така, но самият той дали влюбено или  глупаво е гледал, взе че се ожени за една своя ученичка, та да му напомнят подигравателно после: “По-добре агнешко с приятели, отколкото говеждо сам!” 

Той имаше у дома си, там където беше и тяхното гнездо за споделяне на добро и лошо, един много, ама много красив, направо великолепен сиамски котарак, който се радваше на голямата им любов, грижа и  възхищение и с кротостта, меката топла прегръдка и котешката си изящност и мъдрост им внушаваше спокойствие и радост. “Тази красота, ще ни спаси, ще ни избави от ежедневните мръсотии, идващи от човека, пушещ, вряскащ, мразещ, миришещ, стряскащ, мрънкащ, плачещ, лъжещ и всичко грозно, за което можеш да се сетиш!” – казваха си те. Райчо беше техният утешител, за когото се грижеха, с обич и признателност. 

Веднъж той се прибираше в старата къща с градина, разорана и прободена с дупки, издълбани от котките и кучето, премина през дългия двор, отвори вратата, влезе първо в кухнята, спъна се в две малки котенца, наречени заради обагрянето си Чорапчо и Терличко и влезе в хола – хладен и уютен – приятен и отмарящ, както човек се чувства само в своята къща. От дълбочината на жилището, от хлада и уюта, той дочу някакъв много галещ и нежен глас, заслуша се по-внимателно и остана без дъх.

– Ох, мой мили, мой скъпи, безценен мой и ненагледен! Единствен на света, красив и обичен! Миличък и сладичък мой! Ти си моят скъп и безкрайно, безкрайно любим! – редеше нежен глас в който той с изумление разпозна гласа на своята приятелка.

“На кого ли ги реди тези приказки, по телефона ли говори, кучката?” – си каза той, изненадан и пристъпи, настръхнал като таралеж.

Картината беше мила и доста неочаквана. Тя, неговата скъпа приятелка, беше прегърнала златистият, красив и кротък Райчо, сиамският му котарак и му редеше любовните слова с примижали очи и сладостен глас.

“Не можела да казва любовни и мили думи, а!” – изръмжа той и излезе да подиша хладен въздух, като остави милата картинка да се нарисува докрай.