Бисо - Анелия Тушкова

(по действителен случай)

   

          –Пустиняци, в събота умрях от срам! –това са първите думи на Бисо  в първия ден от работната седмица. Той уморено се отпуска на един от столовете в стаята, все едно през цялата нощ е превивал гръб на някоя добруджанска нива  и за пореден път завърта около показалеца си ключовете  от  служебния автомобил. Виждам как хитроумните му сини очи оглеждат лицата ни, чакайки нашата ответна реакция. Забелязвам как в тях няма грам смущение, притеснение и срам, понеже  Бисо е опериран  от изброените по-горе  чувства. Затова твърдението, че е притеснен  е толкова нереално и така нелепо, колкото примерно  нереален и чужд е снегът за Екватора. Няма как човек без задръжки, без спирачки, който отгоре на всичко е и болезнено откровен, да усети вътре в себе си този вид дискомфорт, характерен за повечето от нормалните хора.

          Знам, че нито един от нас петимата, които в този момент сме в стаята, не приема думите му за чиста монета. И как да ги приеме? Та този „пустиняк“, този цветен представител на северозапада не спира да се шегува, да преувеличава, да  се “гъбарка“ без значение кой го слуша, кой го гледа и кой е около него. Сякаш всички нецензурни вицове  и  мръсни  историйки  са измислени,  за  да има възможност именно той да ги разказва.

        –Умрях от срам, ви казвам! –повтаря сериозно Бисо и не спира да оглежда с упрек каменните ни физиономии. Той изрича  думите  бавно сричка по сричка, опитвайки се  да предизвика  по този начин интереса  ни. 

         –Ти и срам? Това са две напълно изключващи се неща. –отвръщам, докато си закопчавам копчетата на униформата. После съзирайки зачервеното му потно лице, казвам снизходително:            

        –Добре де, какво толкова се е случило, та си се притеснил така? Сподели.

         Той се усмихва широко, скача пъргаво от стола без следа от  умора и победоносно ни обгръща с поглед. Нисичкото му набито тяло се стяга, докато очите му грейват. А историята? Историята, която ни поднася е като тресавище – очарователно, но опасно-забавно.

       –Както знаете  още в петък след  работа запрашихме  с жената към село…

       –Като всеки уважаващ себе си  гражданин. –прекъсвам го и смигам на останалите колеги.

        –Кой го казва!? Човекът от дълбоката провинция! –възкликва Бисо, махва с ръка и продължава с устрем изказа си. –Та отидохме на село. И преди някой да ми зададе тъпия въпрос къде се намира, то ще ви спомена, че е някъде в „Бермудския триъгълник“ – Враца, Монтана, Видин.

      

       –И какви ги върши  у  наше село? Да не обръща  с лопата двора  или пък бра ягоди? –подкача го Жоро.

      –Не се прави, че не знаеш. Кучетата, заради тях ходих.

       Пропускам да спомена, че Бисо е кучкар. Открай време отглежда овчарки и ги обучава. Понякога се грижи за четири – пет парчета все  красиви и силни екземпляри, от които стават чудесни полицейски кучета. Но спирам до тук, нека да  продължи разказа си пустинякът.

         –Още щом пристигнахме бай Иван комшията, чийто двор е свързан с нашия посредством  малка порта ме замъкна към зайчарника си, показвайки ми заека, който наскоро купил  за разплод. Представяте ли си дал за него цели двеста лева! Двеста лева за някакъв си заек! За заек толкова много кинти! Ужас! Аз толкоз и за колата си не давам! Е, ама няма как да си кривя душата наистина заекът бе хубав, голям и снежно-бял, от който съседът ми очакваше изобилие от малки зайчета. Ей, такива белички,  мънички…

        –Виждали сме зайци! –занася го Жоро едва сдържайки кикота си.– Не падаме от Марс!

        –Алооуу шопе, защо все ме прекъсваш? Ееее, човек не може да се изкаже спокойно!

         –Стига си се газирал пък ти, а продължавай на работа сме все пак. –казвам  аз и слагам последната част от униформата – служебното оръжие.

         –Така…докъде бях стигнал…Дааа, видяхме ний заека, след което седнахме под асмата да ударим по една кайсиева, ако трябва да бъда честен май бяха три…четири. Стрина  Стояна (другарката на бай Иван, той така си я нарича “мойта другарка“) врътна по една  салатка и боцкайки доматки, краставички, лукче си замръкнахме.  Пустиняци! Какво искаш? На другия ден бай Иван хукна с баничарката си за града на пазар, а жена му и майка ми поеха към бостана. Ние с булката останахме да наглеждаме  и двете къщи. Хубаво ги наглеждахме, няма що!  Понеже си нямах  друга работа, реших  да пусна  едно от кучетата (единственото женско) да потича малко из двора. По едно време, докато поливах лехите с доматите, видях  кучката  да мята нагоре-надолу  същия заек, за който бай Иван бе дал цели двеста лева. Направо щях да получа удар! Косата ми се изправи…Край –  рекох си,  умря заека, а с него и хубавите съседски отношения.  Толкова години си живяхме добре и сега, заради едно куче и акъла ми  всичко да отиде по дяволите! Що не оправих тази проклета порта!? Така става, когато човек отлага работа си във времето! Но? Какво мислите? Може ли Бисо да няма някаква идея!?  Има, разбира се! А тя ми дойде свише. Падна, като че ли изведнъж от синьото северозападно небе и ме осени, та затова се хванах за нея като за спасителна сламка. Звъннах на майка по мобилния и я инструктирах  да задържи колкото се може повече стрина Стояна на бостана, после викнах жената. Двамата  взехме мъртвия заек, изкъпахме го хубаво с шампоан, изплакнахме  обилно от пяната и за капак на всичко го издухахме със сешоар. Като ми бухна онази ти ми козина  – лъскава, бяла не на мъртъв заек замяза, а на жив живиничък, сякаш ей, сегинга щеше да наостри уши и да захрупа морков. Влязох в двора на бай Иван и чинно положих изкъпаното, но мъртво животно в зайчарника. И си продължих с поливането ни лук ял, ни лук мирисал. Ама отвътре сърцето бие, та ще се пръсне. Направо бях изтръпнал! Леле, викам, какво ми дойде до главата! Нямах абсолютно никаква представа, как ще оправя кашата, която забърка  кучето ми.  –Бисо спира, почесва се по главата и се хили доволно. Сините очи дяволито ни поглеждат, стрелкат ни, а ние, които нямаме представа как ще завърши тази негова история, се усмихваме блажено същински Мона Лизи.

         –И? –обажда се нетърпелив  заместник-началникът.

         –Какво и? –закачливо пита разказвачът .

         –Как оправи кашата?

         -Ами… как ? След обяд бай Иван се върна от града. Разтовари покупките си (някакви смески беше купил и  куп  други неща) и се зае да храни кокошки, патки, пуйки. Хвърли  два, три кочана царевица на магарето  и спря озадачен пред зайчарника.

       –Какво се чудиш бай Иване? –попитах го аз и се постарах да се държа все едно нищо не се бе случило. Докато минавах през вътрешната порта, ми идеше така да я изритам, да и нанеса такъв ритник, та да я потроша окончателно. Но успях да овладея гнева си. Виновен си бях. Ако я бях постегнал, сега нямаше да се чувствам гузен и потен от срам. Приближавайки към зайчарника пред очите ми още се въртяха кадрите как с жената къпем и сушим  удушената от кучката животинка.

        –Знам ли какво става? –отвърна комшията.

         Абе не го каза точно така. Напсува си бай Иван  както е редно – звучна българска ругатня от тези най-цветните и концентрираните, па  продължи:

        –Ех, зян парите станаха… Така е, когато човек си прави сметката без кръчмар, солена му излиза. Уж го купих за разплод, а той да вземе да ритне камбаната нощес.  Рано сутринта  го намерих  умрял и го  зарових  тук точно на това място. Чудо е, че сега го намирам  отново в клетката. Божеее! Може пък само да съм си мислел, че съм го закопал. ЕГН -то момче, то си прави шега със стария човек! Старост – нерадост са казали хората.

         Неговото ЕГН! Мен пипате ли ме какво ми беше след лудото къпане и сушене, а? Аз да заличавам следите от местопрестъплението и в един момент  да се окаже, че заекът сам се е гътнал.

     

      След последното изречение  всички  в стаята вече се превиваме от смях.

       –А ти призна ли си, че го изкъпа и изсуши? –питам аз.

       –Как се признава такъв срам? Ти би ли си признал? –отвръща с въпрос пустинякът, нахлузвайки бързо униформата си. 

       Такъв си е Бисо. Жалко, че не го познавате. С него дори и най-скапаният ден може да ви се стори съвършен!  Хайде, време  е за работа.